— Съжалявам, приятелче. И двамата ще трябва да се примирим.
Джуджето изсъска и изчезна. Невин бе опечален не по-малко от него. Вече знаеше твърдо, че и в този живот я е загубил както толкова пъти преди. Дворцовите забавления и интриги щяха да погълнат цялото й внимание, докато деомерският талант постепенно закърнее. Още отсега си представяше как съпругата на Родри ще бъде принудена да приеме любовницата, но скоро ще я намрази, когато някои лордове почнат да търсят благосклонност от Джил, а не от нея. По-късно враждата щеше да изплува на повърхността, след като Джил роди няколко незаконни деца и се опита да уреди положението им. Без съмнение и Родри щеше да се погрижи за децата, карайки по този начин съпругата си да я намрази още по-силно. Сред всичко това нямаше място за деомера.
Първата му мисъл бе да напусне дъна още тази нощ и да замине надалеч, но Джил щеше да се нуждае от него. Въпреки болката да види как обетът му ще остане неизпълнен за още много години, трябваше да остане заради нея. За момент Невин изпита толкова странно чувство, че се запита какво му става. После разбра, че плаче за пръв път от векове насам.
Когато мина десетият ден без вести от Рийс, Ловиан побесня до такава степен, че заряза формалностите и му изпрати послание. Макар да бе изпъстрила най-грижливо писмото с любезни и смирени фрази, всъщност му казваше, че в тиеринството ще продължи да царува хаос, додето негово благородие не си размърда задника да направи нещо. Когато писарят го прочете пред нетърпеливите васали, те нададоха одобрителни възгласи.
— Приемете моето съчувствие, милорди — каза им Ловиан. — Ще видим дали майчините слова могат да подтикнат гуербрета към действие.
Остави ги да обсъждат писмото и се качи в женските покои. Като дете бе играла тук край полите на майка си и и макар че вече беше владетелка, все още намираше в познатата стая убежище от тревогите. Когато влезе, завари Даниан да помага на Джил в ръкоделието.
— Да ви донеса ли вино, ваша светлост? — запита Джил.
— Май на всичко си готова, само и само да се отървеш от иглата? — усмихна се Ловиан. — Ако искаш, можеш да си починеш, но засега не ми трябва нищо.
Джил захвърли ръкоделието в кошничката с такава ярост, че Ловиан и Даниан се разсмяха.
— Слушай, Дан — каза Ловиан. — Крайно време е да се замислим за женитбата на Родри.
— Права сте — отвърна Даниан. — Мислех си за по-малката щерка на гуербрет Каминуейн. При тая вечна вражда между Рийс и Родри не е зле да му осигурим връзки с някое друго гуербретство.
— Чудесна идея, а и момичето ми се струва разумно.
Джил се сви като подплашено зверче. Изведнъж Ловиан си спомни много неща, на които не бе обръщала внимание напоследък.
— О, Джил, скъпа — възкликна тя. — Да не би да обичаш непрокопсания ми син?
Вместо отговор Джил пламна като божур.
— Бедно дете — въздъхна Ловиан. — Приеми цялото ми съчувствие, Джил, но знаеш, че не можеш да се омъжиш за него.
— Много добре го разбирам, ваша светлост — отвърна Джил, изговаряйки спокойно и ясно всяка дума. — Освен това съм твърдо уверена, че от лорд Родри ще излезе много калпав съпруг.
Отговорът бе тъй съвършено поднесен, че Ловиан се порази.
— Ясно… — Владетелката кимна и се усмихна. — Радвам се да видя подобно благоразумие у една млада девойка.
Ловиан и Даниан се спогледаха и смениха темата. По-късно отпратиха Джил по някаква работа, за да обсъдят положението. И двете бяха на мнение, че дори да не умее да шие, момичето чудесно ще се справи с придворния живот. Без да говорят открито за това, вече разбираха коя е любовницата на Родри и щяха да го имат предвид при избора на съпруга.
Тъй като знаеше за големия интерес на Невин към Джил, Ловиан не пропусна да поговори насаме с него. Както очакваше, старецът бе разочарован, но изглежда се бе примирил със станалото.
— В края на краищата, често ще мога да я виждам в твоя дън.
— Разбира се, ако е само до виждане.
— Я стига, Лова! Да не ме мислиш за някакъв дърт пръч, дето е хукнал да се излага с млада козичка?
Бузите на Ловиан пламнаха, но Невин бе по-скоро развеселен.
— Уверявам те — продължи той, — че усещам по-добре от всеки друг тежестта на годините върху гърба си. Обичам Джил, но между нас казано, интересуват ме единствено природните й деомерски дарби.
— Разбира се! Колкото и да е странно, все забравям за деомера ти… пък и изобщо за съществуването на деомер, макар че сама присъствах когато Джил зърна онова видение.
— Е, умът винаги се отдръпва от това, което не може да разбере. Чух твоя бард да репетира хвалебствена песен за войната. Описал е всичко съвсем точно. Мислиш ли, че някой ще повярва и една дума след петдесетина години?