— Едва ли. Типична бардовска песен, ще рекат, пълна с лъжи и измислици. И знаеш ли, може би тъй ще е по-добре.
Три дни по-късно най-сетне пристигна известие от Рийс. Ловиан имаше странно предчувствие и реши да види посланието насаме, вместо да бъде прочетено на всеослушание в голямата зала. Решението й се оказа правилно. Писмото гласеше:
„Милейди, моя майко. Простете за закъснението да се заема с важните ви дела. Разследвах тази война, за да разбера дали докладът на лорд Родри е бил верен и точен. Призовавам него и съюзниците му в Аберуин, където да дадат отчет за поведението си. Разбира се, вие сте добре дошла на моята трапеза, където смятам да уредим нещата. Ваш покорен син Рийс, гуербрет на Аберуин.“
— Ах, зверче такова! — изрече Ловиан. — За теб поне няма съмнение, че си син на Тингир!
Невин бе много доволен, когато Ловиан го помоли да я придружи в пътуването до Аберуин. Дори й разреши да му набави нова риза и здрави бриги, та да мине по-лесно за неин съветник. Освен него щяха да я придружават Джил, Даниан, писарят, няколко слуги и Кълин като капитан на почетната стража от двайсет и пет войници, която им се полагаше по ранг — петнайсет за нея и десет за Родри. Както подхвърли Ловиан в миг на раздразнение, би било справедливо и Рийс да се поохарчи, след като я бе принудил да храни съюзниците си толкова дълго.
— Изненадан съм, че взимаш Джил — подхвърли Невин. — Тя не е свикнала с дворцовите обичаи.
— Какво пък, крайно време е да започне да свиква. Освен това в нейно присъствие Родри ще е по-спокоен.
Невин понечи да изтъкне опасността от неприятности, ако в присъствието на Кълин Джил бъде открито представена като любовница на Родри, но се удържа, защото самият капитан не повдигаше възражения срещу положението на дъщеря си. С болка на сърце трябваше да признае, че се е лъгал. До неотдавна се бе надявал, че от страх пред бащиния гняв Джил ще отблъсне Родри и ще се насочи към деомера.
Вечерта преди потеглянето за Аберуин, Невин реши да потърси Кълин и го намери в стаята над казармата. Облечен в нова риза с бродирани червени лъвове, капитанът седеше на леглото и лъскаше меча си под лъчите на фенера. Той посрещна гостенина радушно и му предложи единствения стол.
— Исках само да си кажем две-три думи. По един доста деликатен въпрос.
— Бас държа, че говориш за Джил.
— Именно. Признавам, че ме изненада, като й позволи да постъпва така.
Кълин вдигна меча пред очите си, откри някакво незабележимо петънце и се зае да го търка с парцала.
— Мисля, че тъкмо ти не би трябвало да се изненадваш — каза накрая той. — Знаеш защо трябваше да се отдръпна.
Когато вдигна глава и погледна Невин право в очите, старецът му се възхити за пръв път от четиристотин години насам. Цялото високомерие, преследвало Герейнт живот подир живот, сега бе изчезнало и на негово място оставаше само смирена гордост, породена от осъзнаването на горчивите житейски истини.
— Истинската доблест не се печели само на бойното поле — отвърна Невин. — Ти заслужи своята.
Кълин сви рамене и захвърли меча на леглото.
— В крайна сметка всичко се урежда адски добре за Джил, нали? Тя ще има живот, какъвто не съм и мечтал да й осигуря. Дори да бях събрал зестра от нечий откуп, какъв съпруг можех да й намеря? Някакъв занаятчия, или може би кръчмар и толкоз — цял живот да се бъхти от тъмно до тъмно. А сега се издигна доста високо за дъщеря на един сребърен кинжал.
— Така си е. Не бях поглеждал нещата от тази страна.
— Не ти се е налагало. Как казваше старата поговорка? По-добре бедна, но честна, а? По-скоро бих прерязал гърлото на Джил, отколкото да я оставя да се превърне в уличница, но по дългия път човек се научава да не придиря много-много по въпросите на честта. О, богове, та аз съм продавал честта си хиляди пъти. Кой съм, та да я гледам отвисоко?
— Право казваш, но малцина мъже биха разсъждавали тъй разумно за дъщерите си.
Кълин сви рамене, взе меча и плъзна мазолести пръсти по улея на острието.
— Ще ти кажа нещо. С никого не съм го споделял от деветнайсет години, но питал ли си се някога как посегнах към проклетия сребърен кинжал?
— Често. Не смеех да те попитам.
— И по-добре. — Кълин се усмихна мрачно. — Бях във войската на гуербрет Кермор. Харесвах една девойка, която прислужваше в голямата зала — Сериан, майката на Джил. И още един войник я харесваше. Зъбехме се един срещу друг като псета около кокал, докато накрая тя даде да се разбере, че предпочита мен. И тогава онзи, другият… ах, гръм да ме удари, забравил съм името на горкия негодник… както и да е, не искаше да разбере от дума и продължи да я задиря. Една вечер го попритиснах, а той ми извади меч. Е, аз също извадих моя и го убих. — Гласът на Кълин затихна и той сведе очи към оръжието върху коленете си. — На място, в самата казарма. Негово превъзходителство искаше да ме обеси, но капитанът се застъпи и рече, че онзи е започнал пръв. Тогава гуербретът ме изрита от войската, а горката ми Сериан настоя да тръгне с мен. — Кълин отново надигна глава. — Затова дадох клетва вече никога да не убивам заради жена, разбираш ли? От убийството никому не става по-добре.