За миг Невин онемя. Кълин дори не подозираше какъв огромен товар на Уирда е отхвърлил с тази простичка истина.
— Човек се учи — добави Кълин. — Бях упорито младо псе, но човек се учи.
— Вярно. На младини и аз бях толкова упорит.
— Сигурно. Знаеш ли защо се караме толкова често, билкарю? Прекалено си приличаме.
— О, богове! Така си е.
По онова време Аберуин беше най-големият елдидски град със своите над седемдесет хиляди жители, подслонени из лабиринта от криволичещи улички и плътно натъпкани една до друга къщурки. Нямаше крепостни стени и се простираше по двата бряга на Авер Гуин нагоре от пристанището, където до военните галери на гуербрета пускаха котва множество търговски кораби от Девери и Бардек. Точно насред града като символ на властта се извисяваше огромният гуербретски дън. Дванайсетметровата каменна стена ограждаше стотина декара двор, осеян с обичайните бараки, колиби и казарми. Между тях стърчеше брохът — централна кула на шест етажа и три странични, наполовина по-ниски, но най-интересното беше, че около самия брох се разстилаше истинска градина: тревни площи, розови храсти и фонтан, всичко това отделено от общия двор с нисък тухлен зид.
Зейналият дракон на Аберуин се срещаше навсякъде — изсечен на портите, извезан върху синьо-сребристите знамена над броха, изваян от мрамор насред фонтана, изрисуван по вратите на броха, подреден от сини плочки в пода на централната зала, бродиран по ризите на всички войници и слуги, както и по завесите и възглавниците в луксозната спалня, където бяха настанени Джил и Даниан. Дори върху лавицата над огнището имаше сребърна статуетка на дракон. Джил се приближи да я разгледа.
— Чудесна е, нали? — подхвърли Даниан. — В рода Мелуейд открай време събират изящно сребро.
— Чудесна, наистина. Сигурно ти е било много мъчно да напуснеш този разкош, когато нейна светлост се оттегли в Канобейн.
— Така е. Да си призная, даже мъничко се зарадвах, когато загина братът на Ловиан. Знам, че е ужасно от моя страна, но нали разбираш… — Даниан сви рамене и смени темата. — Слушай, Джил, докато сме тук, ще трябва да бъдеш много внимателна.
— О, без съмнение. Ужасно ме е страх, Дан.
— Е, хората няма много да ти придирят, но гледай да вършиш каквото върша аз. Стой колкото се може по-близо до мен и много те моля, не говори за фъшкии и други такива неща. Вече не си в казармата. А сега дай да се поизмием и да сменим тия ужасни бриги с нещо по-прилично.
Тъй като Джил никога не бе яздила по женски — а би било твърде опасно да го върши, без да е свикнала, — разрешиха й за пътуването до Аберуин да облече предишните си дрехи. Тя самата бе изненадана колко приятно се чувства с тях и колко не й се иска да ги сваля отново.
След като реши, че е облечена прилично, Даниан я отведе в женските покои, за да се срещне със съпругата на гуербрета. Донила беше красива жена с големи черни очи, буйна кестенява коса и стройна момичешка фигура. Тя ги прие любезно и заръча на прислужницата да донесе вино в чаши от истинско стъкло, но през цялото време на разговора с Даниан беше разсеяна и нервно мачкаше между пръстите си копринена кърпичка. Когато си тръгнаха, Джил въздъхна от облекчение.
— Дан — запита тя, щом се озоваха насаме в спалнята. — Болна ли е нейно превъзходителство?
— Не. Рийс се кани да я прогони, защото е бездетна. Сърцето ми се къса за нея.
— И какво я чака?
— Нашата господарка ще я сватоса за свой братовчед, вдовец. Той вече има наследници, тъй че с радост ще приеме една красива млада съпруга. Иначе трябваше да се върне при брат си опозорена. А той едва ли щеше да я посрещне с радост.
Джил се възмути от дън душа. До днес не бе подозирала колко зависят благородните дами от своите съпрузи. Те нямаха възможността да обработват чифлик с помощта на синовете си, или да се омъжат за чирака на покойния си съпруг и да запазят работилницата, камо ли да открият своя собствена. Изведнъж се запита какво ли ще стане с нея. Дали някой ден нямаше да лази и да се умилква пред Родри, за да се увери, че все още е благосклонен?