— Когато си тръгнем, Донила ще дойде с нас — продължи Даниан. — Трябва да бъдем много мили към нея. И най-лошото е, че трябва да присъства, когато Рийс обяви на всеослушание за разтрогването на брака.
— О, кълна се в черния задник на Адския властелин! Толкова ли е коравосърдечен негово превъзходителство?
— Джил, агънце, внимавай какви ги плещиш. Не е виновен Рийс, а законът. Ако можеше, Рийс би й спестил унижението, но няма как.
Когато слязоха за вечеря в голямата зала, Джил с облекчение узна, че няма да се хранят на една маса с Рийс. Вместо една почетна маса, в Аберуин имаше цели шест — едната за гуербрета и неговото семейство, другите за гости и благородници от свитата. Джил и Даниан бяха настанени при сенешала, старшия коняр, барда и съпругите им. От това място Джил едва различаваше Родри, седнал отляво на брат си. Макар че от Ловиан двамата бяха наследили еднакъв тен и леко издадена челюст, във всичко останало бяха различни като съвсем чужди хора. Без съмнение Родри дължеше на елфическата кръв изящното си лице, в сравнение с което Рийс изглеждаше грозен и грубоват. И все пак по своему гуербретът се оказа приятен на вид, а не кръвожаден дивак, какъвто си го представяше.
Вечерята беше изобилна — зеленчукови туршии, изящно подредени върху малки подноси; пити с плънка от чучулиги, после с плодова плънка и накрая печен глиган. Джил старателно внимаваше за маниерите си и не разговаряше с никого, докато най-сетне жената на барда, кръглолика дребна блондинка на име Кама, не се обърна да я огледа хладно и пресметливо.
— Сигурно идваш за пръв път в двореца.
— Да, наистина. Тук е великолепно.
— Така е. Сигурно си дъщеря на някой от провинциалните лордове?
Джил се стъписа. Даниан се приведе към Кама с лъчезарна усмивка, зад която ясно личеше думата „кучка“.
— Джил заема много важно място в свитата на тиерин Ловиан. — Тя леко завъртя очи към Родри. — Много важно.
— Разбирам. — Кама се усмихна на Джил. — Е, непременно трябва някой ден да ми дойдеш на гости.
— Благодаря. Но не знам дали задълженията към нейна светлост ще ми оставят свободно време.
Даниан кимна одобрително. Джил посегна към чинията и откри, че не е гладна. Макар да се мислеше за сокол, тук явно вечеряше сред орли, които можеха да я нападнат всеки момент. Загледа се към Родри, който ядеше бързо и мълчаливо. Най-сетне той се изправи, погледна към нея, леко отметна глава и излезе от залата. Изчервена, Джил се обърна към Даниан.
— След малко можеш да го последваш — прошепна Даниан.
Джил се постара още няколко минути безгрижно да отпива от чашата и да поддържа скучния разговор, после се извини и бързо стана от масата. Откри един паж, който знаеше къде е настанен Родри и го последва по безкрайните преплетени коридори, докато най-сетне момчето посочи една врата с лукава и многозначителна усмивка. Джил нахълта вътре и затръшна вратата зад гърба си. Тясната стаичка беше оскъдно обзаведена с вехти мебели, явно изхвърлени от луксозните спални. Единственото прозорче гледаше към кухненската барака и из въздуха се носеше застоял мирис на мазнина. Родри вече беше свалил ботушите и лежеше на неудобното легло.
— Каза ли Рийс нещо за бунта?
— Нищо, пъклото да го вземе. Нито дума. Утре сутрин щял да проведе разследване, негодникът скапан, като че съм някакъв конекрадец. Не ми се говори за това, обич моя. Искам да те подмамя в това легло и да не те пусна, додето не помолиш за милост.
— Тъй ли? — Джил започна да развързва колана си. — Тогава те чака тежка нощ.
На разсъмване Невин най-сетне получи вест за черния майстор. В далечния Кермор живееше една жена на име Неста. Макар че съседите я смятаха само за ексцентрична вдовица на богат търговец, тя цели четирийсет години бе изучавала деомера… и още някои неща. Дългогодишната търговия на нейния съпруг с бардекски подправки й бе осигурила подробна информация за други, не тъй почтени сделки с онази далечна страна. Когато се свърза с Невин, кръглото й лице под спретнатата черна забрадка изглеждаше дълбоко разтревожено.
„Виж какво, не съм съвсем сигурна — мислено изрече Неста. — Но ми се струва, че човекът, когото търсиш, току-що потегли с кораб за Бардек.“
„Тъй ли? — отвърна Невин. — Надявам се, че не си рискувала да го издирваш чрез видения.“
„О, спазих твоите указания и гледах да стоя по-настрана от него. Чакай да видим какво ще кажеш за тази история. Вчера сутринта Дивите дойдоха да ме потърсят и бяха много изплашени от нещо лошо. Рекох си, че твоят враг може да е в Кермор, затова поогледах ефирната плоскост и открих странни следи. Както ми беше заръчал, веднага се отдръпнах. — Тя помълча и подви сбръчканите си устни. — Но както ти е известно, аз познавам половината хора в Кермор и благодарение на връзките си с гилдиите мога да открия доста неща и без да използвам светлинното тяло. Разпитах тук-там за появата на странни пътници из града и накрая поговорих с едно момче от митницата. То видяло някакъв странен старец да се качва на един от последните бардекски кораби в пристанището, а тъкмо за този кораб подозирали, че е замесен в отровната търговия.“