— Ваше превъзходителство, разбирам скептичното ви отношение към тия странни събития, но ви уверявам, че хора като мен наистина притежават могъществото, за което спомена лорд Родри.
Тълпата ахна и пристъпи напред. Рийс високомерно отметна глава.
— Тъй ли? И се надяваш да ти повярвам на дума?
Невин вдигна ръце, призова мислено Дивите на Въздуха и Ефира и им даде нареждания. Изведнъж в залата налетя вихър, от който знамето заплющя и пергаментите на писаря литнаха из въздуха. Отекна гръм, струйки синкав огън запращяха навсякъде като миниатюрни мълнии. Около Невин пламна ярко златисто сияние. С писъци на ужас тълпата безредно се втурна към изхода. Пребледнелият Рийс изруга и скочи на крака, а жреците се вкопчиха един в друг като подплашени жени, докато наоколо им бушуваше мощен вятър, от който долиташе едва доловим тъничък смях. Невин бавно вдигна ръка и щракна с пръсти. Вихърът, огънят и светлината изчезнаха.
— Не, ваше превъзходителство, не само на дума.
Слигин едва не се задави от смях, но Передир заби лакът в ребрата му и го накара да млъкне. Рийс се огледа насам-натам, мърдайки беззвучно устни, сякаш се мъчеше да проговори. Родри стана на крака и му се поклони.
— Все още ли не ми вярвате, ваше превъзходителство?
Рийс се извърна към съюзниците на Родри и приведе глава.
— Милорди, приемете моите най-смирени и искрени извинения, задето се усъмних в думите ви. Умолявам ви да намерите в сърцата си добрина и да ми простите, че засегнах вашата чест поради невежество и защото не бях виждал онова, което сте виждали вие.
Слигин изръмжа, но Передир бързо мина пред него.
— Не е нужно да се унижавате, ваше превъзходителство. Отначало за всички ни беше трудно да го повярваме.
— Смирено благодаря, милорд. — Без да поглежда към Родри, Рийс взе церемониалния меч и трикратно удари с дръжката по масата. — Следствието приключи. Такава е волята на гуербрета.
Тъй като нямаше желание да си пробива път през тълпа от любопитни зяпачи, Невин се задържа само колкото да сграбчи родри за ръката и да го измъкне навън. Изтичаха към градината, където студеният вятър люшкаше голите клони на трепетликите, а мраморният дракон във фонтана сякаш трепереше под водната струя.
— Благодаря ти, Невин. Никога през живота си не съм виждал по-приятна гледка от свинската мутра на Рийс, докато огънят пращеше наоколо. Искаш ли владенията на Корбин? Ако помоля, майка ми ще ти ги даде.
— Благодаря за жеста, но по-добре си спести труда. А сега смятам да се укрия в стаята си до края на това неприятно гостуване.
— Тогава защо не си тръгнеш с мен? Утре сутрин потеглям с Джил и част от войниците. Проклет да съм, ако позволя на Рийс да ме унижава. Видя ли го как се обърна да говори с Передир, а не с мен?
— Видях и имаш пълното основание да си бесен, но моля те, момко, опитай да се сдържаш. Прав си. Непременно потегляме утре… и то колкото се може по-рано.
— Още в ранни зори. Все някак ще изтрая дотогава.
Родри говореше тъй спокойно и планът му за напускане изглеждаше толкова благоразумен, че Невин изобщо не усети идващата беда. Разбира се, по-късно щеше да се ругае за глупостта.
Съюзниците на Родри се бяха събрали за импровизирано съвещание в огромната стая на Ловиан. Макар че Передир се мъчеше да ги успокои, те бяха побеснели от оскърблението. Слигин яростно обикаляше насам-натам и се кълнеше, че ако не бил толкова кротък човек, щял незабавно да вдигне нов бунт. Родри седеше на перваза и мислено му пожелаваше да се престраши. Накрая, когато Даниан и Джил дойдоха да поднесат пиво, Слигин спря да пухти и уморено се отпусна на един стол. Джил му поднесе халба.
— Заповядайте, милорд.
— Благодаря. — Слигин се пресегна към подноса. — Радвам се, че не беше там да изслушаш глупостите на негово превъзходителство, Джил. Сигурно щеше да ти се спука сърцето от яд, а?
— Странно — намеси се Ловиан. — Чудя се защо Рийс не призова Джил, след като свика всички останали. Само дето не викна копиеносците и каруцарите.
— Признавам, че и аз се питах за това, ваша светлост — каза Джил. — Но така е по-добре.
— Никой не обича да му казват в лицето, че е лъжец, а? — Слигин се утеши с глътка пиво. — Добре поне, че старият Невин беше там.
Джил пристъпи към Родри и протегна подноса. Усмихна му се, докато той взимаше халбата и това го поуспокои. Наоколо лордовете продължаваха да мърморят.
— Утре сутрин си тръгваме — тихо каза Родри. — И Невин ще дойде с нас. Повече не бих могъл да изтрая проклетия си брат.