— Аз също.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Просто сърцето ме боли, като гледам как се отнася към теб.
Със свободната си ръка Родри я сграбчи за лакътя тъй грубо, че тя едва не изтърва подноса.
— Какво ти е казал Рийс?
— Случайно се срещнахме в коридора, нищо повече.
— Кажи ми истината.
— Ами, поклони ми се и рече, че съм красива. Най-обикновен комплимент, това е.
Изведнъж Родри осъзна, че всички в стаята гледат към тях. Той пусна Джил, изправи се и срещна спокойния поглед на майка си.
— Родри — уморено изрече Ловиан, — без съмнение брат ти е разговарял с Джил само за да те ядоса. Толкова страда заради съпругата си, че не му е до чужди жени.
— Дано да говориш истината, майко.
— Така е. Кълна се.
— Щом е тъй, вярвам ти.
Много по-късно, когато наближи време да слязат в голямата зала за вечеря, Родри успя да поговори с Ловиан насаме. Тя от сърце подкрепи идеята му да си тръгне на сутринта.
— Така или иначе, всичко останало ще се решава между мен и Рийс. Трябва само да изтърпиш още една вечеря, затова много те моля, Родо, внимавай какво ще говориш.
— Ще внимавам, майко. Обещавам ти.
Когато седна отляво на Рийс, Родри положи всички усилия да изпълни това обещание, като насочи цялото си внимание към храната и проговаряше само ако му задаваха въпроси. Рийс като че не го забелязваше и обсъждаше с Ловиан разпределението на земите. Накрая, когато донесоха медовината, Родри стана и се поклони на брат си.
— Ако разрешите, ваше превъзходителство.
— Разбира се. — Рийс помълча и се усмихна. — Между другото, братко, сдобил си се с чудесна любовница. Май не само меча умее да върти, а и някои други работи.
През червената мъгла на безумието Родри чу как ахна Ловиан.
— Бих предпочел да оставите Джил на мира, ваше превъзходителство.
— Тъй ли? — Рийс се изправи насреща му. — Струва ми се, че ти си положил големи усилия да я замесиш във всичко. Много ли е приятно в боя да се укриваш зад женски фусти?
Преди Родри да осъзнае какво върши, мечът му вече бе изскочил наполовина от ножницата. Женските писъци го накараха да се опомни и той застина, все още стиснал почти две педи оголена стомана, които щяха да нахлузят въжето около шията му. Рийс отстъпи назад и се усмихна с победоносна ярост.
— Тъй! Значи вадиш меч срещу гуербрета на собствената му трапеза?
За миг Родри бе готов да го убие, но Ловиан се хвърли между тях. Всички в залата ги гледаха безмълвно. Когато Родри прибра меча си, плясъкът на метал върху кожа сякаш отекна чак до тавана.
— Рийс! — изсъска Ловиан. — Ти го предизвика!
— Това не е твоя работа, майко. — Рийс я изблъска настрани. — Събери жените си и напусни залата. Веднага!
С гордо вдигната глава Ловиан се обърна и в този момент откъм войнишката страна на залата долетяха крясъци. Родри пъргаво заобиколи Рийс и се втурна към своите бойци, които вече тичаха насреща. С яростни ругатни хората на Рийс наскачаха от масите и се опитаха да обкръжат отряда на Клу Кок, но между Родри и Кълин имаше само двама души. Сребърният кинжал ги изгледа така, че те се отдръпнаха и след миг Родри бе обкръжен от двайсет и пет верни бойци. Кълин му се усмихна мрачно.
— Ще се бием ли, милорд?
Сред мъртвешка тишина двеста войници на гуербрета застинаха наоколо с ръце върху мечовете, очаквайки отговора на Родри. Той се озърна и видя, че бойците му са готови да загинат с него в безнадеждната схватка. Само една дума и залата на Рийс щеше да се облее в кръв. Можеше да умре достойно, а не да увисне на въжето като конекрадец. Тъй силно жадуваше за това, че желанието го изгаряше като треска, замъгляваше ума му и той бавно плъзна ръка към дръжката на меча. Ала към вражеската кръв щеше да се примеси кръвта на бащата на Джил и на тези момчета, които нямаха друга вина, освен че служеха вярно на Клу Кок. Родри отдръпна ръка.
— Не. Отдръпнете се и ги оставете да ме арестуват. Кълин, ще служиш ли вярно на майка ми?
— Да, милорд и пак ще се видим.
Смисълът на думите му увисна във въздуха, прост и ясен като примка — пак, когато го поведат към бесилката. За сетен път го обзе изкушение да изтегли меча и да се бие, но той си наложи да остане неподвижен, докато хората му се отдръпваха, а войниците на гуербрета го хващаха грубо за ръцете и го обезоръжаваха.
Невин вечеряше насаме в стаята си, когато Кълин нахълта да му съобщи новината. Говореше лаконично, спокойно и очите му бяха толкова безизразни, че Невин със страх усети — ако не помогнеше нищо друго, той щеше да убие гуербрета. Докато крачеше след капитана към стаята на Ловиан, Невин си спомни за барда Гуеран, който преди векове бе приложил подобна хитрина. Опитах се да го предупредя, помисли той, казах му, че някой ден това ще се обърне срещу него. Едва сега осъзна докрай какво му бе съобщил Кълин — утре сутрин на бесилката щеше да увисне човекът, който държеше в ръцете си Уирда на цял Елдид.