Тъй като всички в дъна познаваха Джил само под облика на красива млада дама, никой не обърна внимание на дрипавия сребърен кинжал, който потегли с хората от Клу Кок. Докато яздеха на север по пътя за Аберуин, тя се обърна да хвърли последен поглед сребристо-синьото драконово знаме над броха.
— Дано вече никога да не видя грозната мутра на Рийс!
— Аз пък искам пак да го видя — обади се Амир. — Когато му се наложи да обяви в съда, че отменя изгнанието на лорд Родри.
Беше чудесен есенен ден, топъл като през лятото, и в далечината над позлатените житни ниви трептеше синкава мараня. Край пътя искряха буйните води на река Гуин. На Джил й се искаше да запее. Питаше се какво й става, та не изпитва нищо друго, освен радост; после осъзна онова, което би трябвало да разбере още от онзи пръв ужасен миг, когато Родри скочи на крака в съдебната зала. Вратата на клетката зееше отворена — трябваше й само смелост да излети.
Щом напусна града, Родри пришпори коня в тръс, но след една-две мили отново мина на бърз ход. Отправи се на изток и продължи да редува хода с тръс, за да измине колкото се може по0голямо разстояние, докато конят е още свеж. По закон всеки изгнаник се намираше под личната закрила на гуербрета докато напусне неговия ран, но този закон бе нарушаван неведнъж. Вероятно някои от хората на Рийс щяха да подирят благосклонност от своя господар като подгонят и убият човека, който дръзна да го подиграе в собствената му съдебна зала. От време на време Родри се обръщаше да погледне назад. Сега можеше да разчита единствено на острото си елфическо зрение, което би забелязало отдалече издайническия облак прах над преследвачите.
Пътят от Аберуин за Абернауд беше прав, а морският бряг ту идваше съвсем наблизо, ту се отдалечаваше на повече от миля. В движение Родри си отбелязваше мислено всяко възможно скривалище, но забелязваше най-вече дребни чифлици, чиито собственици едва ли биха приютили човек, преследван от хората на гуербрета. Тук-там обаче се мяркаха горички. Ако потърсеше укритие между дърветата, преследвачите трябваше да слязат от конете и така би имал шанса да убие поне един с кинжала си, преди другите да го накълцат на парчета.
Понякога му минаваше през ум просто да спре и да изчака хората на Рийс, или пък да слезе от коня и да се удави в морето. Позорът сякаш яздеше зад гърба му и го стискаше с груби ръце. Понякога поглеждаше бригите си — вехти, протрити и с обикновен син цвят, взети от военния склад на Рийс, също както и плащът. Като последно унижение насред двора му бяха смъкнали карирания плащ. Смъртта изглеждаше далеч по-добра, отколкото да води жалък живот в изгнание — живот, който щеше да свърши след някоя и друга година в незначителна схватка или глупав кръчмарски побой. Единственото, което все още го тласкаше напред, бе мисълта, че Рийс ще се радва на гибелта му.
Към пладне Родри се озърна от един невисок хълм и забеляза в далечината над пътя облаче прах. Едва ли беше обикновен странник, защото се движеше прекалено бързо. Той пришпори коня си по надолнището, после свърна към един черен път между житните ниви. Озадачени селяни подвикваха подир него, докато лъкатушеше насам-натам и пресичаше ливадите, без сам да знае накъде се е отправил. При всеки поглед назад забелязваше прашния облак. Оставяше ясна следа; собственият му кон вдигаше прах, а селяните без съмнение казваха на гуербретските хора кого са видели преди малко. Редувайки галопа с тръс, той продължи напред, докато най-после зърна в далечината истинска, просторна гора. С ново пришпорване изстиска последните сили от уморения кон и се понесе към укритието.
Когато наближи, видя, че гората е стара и под огромните дъбове се тъмнее гъсталак от шубраци и папрати. Скочи от седлото и поведе изтощения кон през гъсталака. Така измина около миля, преди да чуе зад гърба си далечни крясъци. Остави изплашения кон сред високите храсти в една долчинка и продължи между дърветата. Движеше се безшумно като елен и за пръв път в живота си бе благодарен, че в жилите му тече елфическа кръв. След няколко минути чу гласове зад гърба си и застина неподвижно между две ниски дръвчета.
— Конят трябва да е негов.
— Остави го засега. Не може да е избягал далече.
Гласовете изглеждаха смътно познати — без съмнение хора на Рийс. Чу ги как шумно газят през храстите и се разпръскват в редица — ако се съдеше по звънтенето на оръжия и шпори, трябва да бяха поне четирима. Изведнъж му стана противно да бяга като подгонен заек; реши, че ще е по-добре да застане на пътя им и всичко да свърши веднъж завинаги. Понечи да излезе от скривалището… и се препъна.