Рийс отметна глава и закрачи напред-назад. Ловиан се запита дали да не постави завръщането на Родри като непременно условие за уреждане на нещата с Донила, но твърде добре познаваше Рийс. От наранена гордост той щеше да отхвърли сделката и така Донила щеше да пострада по вина на съпруга си.
— Бих искала да ви напусна утре сутрин — каза Ловиан. — Ако смятате Донила да пътува с мен, трябва да изпиете горчивата чаша и да я пропъдите. И бездруго всяка отсрочка само засилва страданията ви.
— Благодаря. — Рийс се обърна към нея с искрено облекчение. — Боях се, че…
Той не намери сили да довърши. Ловиан остави мълчанието да натежи, докато накрая Рийс наведе глава, посрамен от нейното великодушие.
— Майко, моля те. Няма ли да приемеш извинението ми?
— Майка ли? Никога повече не ме наричай така.
Рийс трепна като ударен. Тя помълча, колкото да го остави да усети болката.
— Или поне докато Родри не се завърне.
Рийс понечи да каже нещо, после се завъртя и излезе, като затръшна вратата тъй яростно, че сребърните украшения над камината зазвънтяха. Ловиан си позволи да се усмихне.
— Аз съм съпруга и дъщеря на боец. А войната едва започва, ваше превъзходителство.
Слънцето клонеше към залез, когато Родри наближи голямата каменна плоча, отбелязваща границата между гуербретствата Аберуин и Абернауд. Той спря коня и се загледа в двете изсечени изображения — дракон от западната страна и грифон от източната — после измина последните крачки. Сега поне беше в относителна безопасност. Хората на Рийс не биха рискували да го преследват в чужди владения; подобна намеса в съдебната власт на един гуербрет означаваше открита война.
Вечерният вятър откъм морето се засили. Той потръпна и се загърна по-плътно в простия син плащ. Стомахът му къркореше; не бе хапвал нищо от снощната злополучна вечеря насам. След още няколко мили стигна до голямо село, където откри кръчмата „Сивия козел“ — кръгла сграда с тръстиков покрив и конюшня в задния двор. Докато слизаше от коня, насреща му излезе кръчмарят, едър мъжага, около който се носеше мирис на чесън. Той лукаво огледа Родри, като не пропусна да забележи емблемите на ризата и протрития отстрани колан, където би трябвало да виси меч.
— Бас държа, че си имал неприятности с капитана.
— Теб какво те засяга?
— Нищо. А онуй на пояса ти не е ли сребърен кинжал? Кой те вкара в занаята?
— Кълин от Кермор.
— Охо! — Кръчмарят се ухили широко, разкривайки пожълтели остатъци от зъби. — Тогава влизай и добре си дошъл. Можеш да си изкарваш залъка с работа при мен, докато решиш какво ще правиш тепърва. Слушай, момко, биха ли те? Ако трябва, жена ми ще ти сложи компреси.
— Не, но благодаря все пак.
— Добре, добре. Поне си имал милостив господар, а? Е, иди да прибереш коня. Името ми е Гед.
— А моето Родри.
Той успя да прехапе език в последния момент, преди да се представи като лорд Родри Мелуейд. При мисълта, че е загубил част от името си, сърцето му изстина, но същевременно бе облекчен като видя как Гед спокойно го приема за изгонен войник. Извън гуербретството на Рийс само благородниците щяха да знаят за него, а щом напуснеше Елдид, едва ли някой би го познал. Без името и карирания плащ щеше да се превърне в обикновен сребърен кинжал.
Очевидно Гед ценеше конете по-високо, отколкото хората, защото конюшнята се оказа чиста и спретната, а в кръчмата очуканите маси лепнеха от мръсотия и сламата по пода вонеше на кучкарник. Но вечерята, която предложи, беше съвсем прилична — прясно изпечен хляб и гъста яхния от месо и ряпа. Докато Родри се хранеше лакомо, Гед му донесе халба тъмно пиво и посочи бъчвата в ъгъла.
— Наливай си колкото щеш. Сигурно тая вечер ще се натряскаш до припадък. Само гледай да повръщаш в задния двор.
Но Родри остана почти трезвен. Докато кръчмата се пълнеше с местни чифликчии, той забеляза как го оглеждат с лакомото любопитство на хора, за които дори едно паднало дърво е вече събитие. Макар че Гед казваше на всички да го оставят на мира, Родри се чувстваше невероятно уязвим, сякаш крачеше гол по улиците. Сгушен на топло край огнището, той бавно пиеше втора халба и се питаше дали Кълин наистина ще успее да му донесе пари и меч. Дори и със сребърен кинжал на пояса, не би могъл да се сражава без оръжие. Изведнъж той осъзна жестоката ирония на съдбата. До вчера беше прославен лорд и можеше да отрупа капитана си с почести; сега ако останеше жив, щеше да го дължи само на дружбата с Кълин. По дългия път името Кълин от Кермор значеше толкова много, колкото фамилията Мелуейд в онзи свят, който безвъзвратно напускаше.
Не се надяваше Рийс да отмени изгнанието. Колкото повече натискаше майка им, толкова по-упорит щеше да става Рийс — сигурен бе в това и не без основания. Ако самият той беше гуербрет, никога не би се смилил над Рийс. Дълбоко във взаимната им омраза се таеше едно общо ядро, което споделяха не просто като братя, а като близнаци и когато стигнеха до това ядро, те се разбираха по-добре от който и да било друг на света. Въпреки кроежите и молбите на своите близки, Родри щеше да живее и умре като сребърен кинжал. Усещаше го дълбоко — в онова тайно ядро.