— Вярно е — неохотно призна Герейнт. — Но тя го преувеличава от суета. Блейн скоро ще я забрави. В нашето положение мъжът се жени по необходимост, а не за удоволствие.
Галрион усети как по гръбнака му плъзва като студена ръка предупреждението на деомера. Това предупреждение за опасност никога не го бе лъгало — още от първия път, когато като хлапе се изкатери на едно дърво и без сам да знае откъде, разбра, че клонът под него ще се прекърши.
До дъна на Глигана имаше цели три дни път на север. Триетажният каменен брох се извисяваше над покрития с плочки двор и спретнатите дървени къщички за по-важните слуги. Отстрани имаше конюшня с надстройка за дванайсетте рицари. Празничната зала на лорд Блейн беше широка четирийсет фута, с под от дялан камък. От двете страни на голямото огнище висяха гоблени, а наоколо имаше изобилие от изящни мебели. Докато влизаше, Галрион си помисли, че Брангуен би била далеч по-щастлива в този дън, отколкото сред пущинака.
Блейн ги посрещна лично и им предложи места на почетната маса. Той беше строен, с пепеляворуса коса и симпатично, но доста невзрачно лице, върху което две сини очи сякаш непрестанно се подсмиваха на някаква тайна шега.
— Добър ден, принце — каза Блейн. — На какво дължа честта да те посрещна в дома си?
— Брат ми и аз дойдохме да помолим за една огромна услуга. Брат ми реши, че му е време за женене.
— О, тъй ли било? — широко се усмихна Блейн на Герейнт. — Мъдро решение, както нямате наследници в клана.
— Щом е толкова мъдро — сопна се Герейнт, — защо сам не си го взел досега?
Блейн застина като елен, дочул ловджийските кучета.
— Имам двама братя.
Неудобният миг се проточи. Герейнт се взираше в огнището; Блейн зяпаше принца; Галрион се чудеше накъде да гледа.
— Ах, пусто да остане! — избухна Блейн. — Не може ли да прескочим всички тия преструвки? Геро, искаш ли сестра ми или не?
— Искам я. И извинявай.
Когато Галрион се престраши да погледне Блейн в очите, зърна само човек, който желае да бъде негов приятел — може би напук на съдбата, но все пак приятел. Ала деомерското предупреждение плъзна по гръбнака му като късче лед.
В своята роля на сватовник, Галрион отиде до женските покои — полукръгла стая над голямата зала. Подът беше покрит с бардекски килими в цветовете на клана: синьо, зелено и златно; върху масичка с изящна дърворезба блестяха два сребърни свещника. Вдовицата Рода седеше на тапициран стол край прозореца, а Исола се бе настанила на табуретка до майка си. Наоколо им се валяха късчета вълна, но чекрък не се виждаше никъде, явно го бяха прибрали още при идването на принца. Рода беше яка жена с дълбоко хлътнали сиви очи и твърдо лице, разведрено от любезна усмивка. Исола беше красива шестнайсетгодишна девойка — стройна, руса, с големи и дяволити очи.
— Идвам със смирена молба, милейди — изрече Галрион, коленичейки пред двете жени. — Лорд Герейнт от клана на Ястреба би желал лейди Исола да се омъжи за него.
Когато Исола ахна, Рода я погледна накриво.
— Това е сериозна работа — обяви вдовицата. — Двете с дъщеря ми трябва да я обсъдим внимателно.
— Но мамо!
— Милейди — обърна се Галрион към Рода, — имате ли нещо против лорд Герейнт?
— Не, обаче не съм съгласна дъщеря ми да скача като прегладняло пале за кокал. Кажете на Герейнт, че ще помислим, но синът ми може да ви разкаже за зестрата — просто за в случай, че Исола се съгласи.
Блейн се впусна в най-подробно описание на зестрата. Разбира се, Исола от години пълнела сандъка си с чеиз от бродирани покривки, дрехи и везана сватбена риза за бъдещия съпруг. Покрай това Блейн щял да й даде десет коня, пет бели крави и личен жребец за Исола.
— Геро — подхвърли Галрион, — това е невероятно щедро.
— Какво? — Герейнт трепна и се озърна. — О, както сметнеш за добре.
Ала вечерта Герейнт се държа като идеален годеник, безкрайно щастлив най-сетне да се добере до любимата. На трапезата двамата с Исола ядоха от едно блюдо, Герейнт режеше късчета месо и ги поднасяше с пръсти към устните й, сякаш вече отдавна бяха женени, а Исола сияеше от щастие. Галрион и Рода, които седяха един до друг, гледаха младата двойка и от време на време се споглеждаха замислено. Тъй като бардът пееше, а Блейн се кикотеше с брат си Камлан, Галрион и Рода можеха да си шушукат незабелязано.
— Кажете — запита вдовицата, — смятате ли, че Герейнт някой ден ще обикне дъщеря ми?
— Голям глупак би бил, ако не го стори.
— Кой ви знае вас, мъжете…
Галрион разчупи резен хляб и й подаде половината.