Герейнт скочи на крака, поколеба се, после отново седна, заклещен в капана на старата мъка, че тази красива сестра, единственият светъл лъч в неговия свят, би го превърнала в нещо нечисто и грозно, презирано от богове и хора, ако само узнаят греховната му тайна. Изведнъж Брангуен извика. Още преди да разбере какво става, Герейнт се озова на крака.
— Убодох се с тая проклета игла — усмихна се Брангуен. — Няма нищо страшно, Геро. Ох, само че капнах кръв върху ризата ти. Пусто да остане!
Червеното петънце бе капнало сред мрежа от червени преплетени спирали.
— Никой няма да забележи — каза Герейнт.
— Прав си стига да не е лоша поличба. Сигурно и бездруго ще я опръскаш с още кръв. Толкова се цапаш по време на лов, Геро.
— Няма да я нося на лов, додето не овехтее. Това ще е най-хубавата ми риза — последната, ушита от теб. — Герейнт хвана ръката й и целуна кървавата капчица.
Късно през нощта Герейнт излезе на мрачния, стихнал двор и неспокойно закрачи напред-назад. Под лунната светлина виждаше как отрязаната глава на стария Саморик го зяпа с празните си очни кухини. Някога всеки дън можеше да се гордее с подобни трофеи, но през последните години жреците бяха почнали да сънуват видения, че отрязаните глави дразнят великия Бел. От всички благородници в кралството само Дуен все още се противеше на промяната. Герейнт си спомни деня, когато жреците дойдоха при баща му с молба да свали трофея. Тогава Герейнт бе още невръстно хлапе и скрит зад майчините поли слушаше как Дуен отказа категорично, а после добави с гръмовен смях, че ако боговете чак толкова искат да свалят проклетата глава, ще се погрижат да изгние по-скоро. Разочарованите жреци си тръгнаха, напявайки ритуално проклятие.
— Аз съм проклятието — изрече Герейнт към Саморик. — Аз съм проклятието, пратено от боговете над нашия клан.
Той седна на земята и зарида.
Дните минаваха бавно — безкрайни дни на страдания и мъки, докато най-сетне Герейнт избяга от сестра си и замина при Блейн, уж да види своята годеница. С Блейн бяха нещо повече от приятели; когато преди година тръгнаха на война, двамата се заклеха, че ще се сражават заедно до смърт или победа и скрепиха клетвата с кръв.
В безметежния дом на своя кръвен брат Герейнт прекара два приятни дни — заедно пиеха край огнището, ловуваха из горите или просто бродеха през равнината, водейки подир себе си група рицари. Герейнт завиждаше на Блейн за малката му армия. Твърдо бе решил да си събере бойци; десетте коня от зестрата на Исола щяха да бъдат чудесно начало, а скоро и кралската сватба на Брангуен щеше да донесе в клана богат откуп… ала богатствата биха били само жалка утеха за непоносимата раздяла.
В късния следобед на третия ден Герейнт и Блейн излязоха да пояздят сами. Доволни просто да бъдат заедно и да мълчат, те скитаха безцелно през орните земи, докато наближиха невисока могилка над ливадите. Долу кротко пасяха белите крави на Блейн, пазени от две момчета и куче.
— Дано това лято да няма война — подхвърли Блейн.
— Какво? На врачка ли взе да се правиш?
— Още не съм изкуфял чак дотам, но ще ти кажа нещо, което не бих споделил с никой друг. Понякога съжалявам, че не съм се родил бард, та да възпявам битките, вместо да се сражавам.
Изпървом Герейнт сметна това за шега и щеше да се разсмее, но гласът му секна, когато видя спокойната увереност в очите на Блейн. По целия обратен път той озадачено размишляваше върху това, припомняше си непреклонната храброст на Блейн в сраженията и се питаше как е възможно човек да предпочете съдбата на бард пред славната участ на рицаря. Привечер се завърнаха в дъна. Докато слизаха от конете, насреща им дотича Бриту.
— Милорд! — задъхано викна момчето. — Току-що пристигнах. Баща ви умира.
— Вземи най-добрия кон от конюшнята ми — каза Блейн. — Пришпорвай го до смърт, ако трябва.
За да не губи време, Герейнт потегли без пажа. Препускаше в здрача, от време на време забавяше ход и отново препускаше, без да обръща внимание на падащата нощ, макар че пътят беше неравен и опасен под бледите лунни лъчи. Нито за миг не му хрумна, че може да падне от коня. Сега можеше да мисли само за баща си, който умираше, без да е видял своя син… и за Брангуен, останала сама да се грижи за смъртника. Когато конят започнеше да се препъва, той го оставяше да повърви малко по-бавно, после отново забиваше шпори в хълбоците на изтощеното животно. Най-сетне достигна първото селце в покрайнините на владенията си. Скочи пред кръчмата и заблъска по вратата, додето кръчмарят дотича по нощна риза с фенер в ръката.