— Можеш ли да смениш коня ми? — запита Герейнт.
— Сивият жребец ви чака, милорд, лейди Брангуен го прати.
Сивият жребец беше най-бързият от всички коне на Ястреба. Герейнт смени седлото и юздите, подхвърли на кръчмаря дребна монета, после пришпори коня и изхвръкна от светлия кръг към обвития в мрак път. Най-после видя отпред да се извисява дънът, засенчващ звездното небе с черната си ограда. Пришпори жребеца за последно и прелетя през отворената порта. Докато скачаше от седлото, шамбеланът дотича откъм броха.
— Още е жив — извика Драуд. — Аз ще се погрижа за коня.
Герейнт изтича нагоре по спиралното стълбище и се втурна по коридора към стаята на баща си. Подпрян върху възглавници, Дуен лежеше в постелята с посивяло лице и провиснала челюст, борейки се отчаяно за всяка глътка въздух. Седнала до него, Брангуен стискаше десницата му с две ръце.
— Дойде си, тате — каза тя. — Геро си дойде.
Докато Герейнт пристъпваше напред, Дуен вдигна глава и го потърси с влажните си, възпалени очи. Помъчи се да каже нещо, закашля и изплю кървава храчка, която бавно плъзна по устните му, после безсилно отпусна глава. Беше мъртъв. Герейнт избърса храчката с ръба на одеялото, сетне затвори очите на мъртвеца и скръсти ръцете му върху гърдите. Шамбеланът влезе, хвърли поглед към леглото и рухна на колене в нозете на Герейнт — в нозете на новия Ястреб, предводител и едничка надежда на клана.
— Милорд, най-добре ще е незабавно да пратя някой от пажовете при краля. Ще трябва да отменим сватбената церемония, преди да са тръгнали оттам.
— Така и ще сторим. Нека потегли призори.
Щяха да са потребни три дни, за да узнаят в Дън Девери, че сватбата на Брангуен трябва да се отложи до края на траура. Взрял се в лицето на мъртвеца, Герейнт изведнъж изпита смазваща ненавист към самия себе си. Всичко би дал, за да отложи сватбата — всичко, освен това. Той отметна глава и закрещя протяжно, сякаш можеше с безсловесния вой да прогони ужасните мисли.
На разсъмване жреците на Бел дойдоха от храма за погребението. Под техен надзор Брангуен и слугинята й измиха тялото, облякоха Дуен с празнични дрехи и го положиха на носилка. Докато слугите копаеха гроба, Герейнт оседла най-добрия кон на баща си. Шествието се събра в двора на крепостта — най-отпред бяха слугите с носилката, веднага след тях идваха жреците и Герейнт, който водеше коня. Брангуен крачеше най-отзад, подкрепяна от шамбелана и слугинята си. Главният жрец погледна Герейнт с хладна усмивка, после посочи към трегера над вратата.
— Оная глава ще се махне оттам още днес, инак няма да погреба баща ти.
Тъй като не искаше да натоварва нито един от слугите с тъй ужасна задача, Герейнт се изкатери по грубите камъни на броха, докато жрецът чакаше отдолу с подложена кошница. Когато стигна над вратата, Герейнт се вкопчи в трегера и огледа главата. По черепа не бе останало кой знае какво — късчета почерняла кожа, кичури коса, няколко разклатени зъба.
— Е, добре, Саморик. Днес ще бъдеш погребан заедно със стария си враг.
Герейнт измъкна кинжала си и се зае да разклаща ръждивите пирони, додето главата тупна в кошницата с ужасяващ глух звук. Слугинята изпищя; после над двора се възцари тишина, нарушавана само от потропването и пръхтенето на неспокойния кон.
Жреците поведоха шествието надолу по хълма към горичката, където бе гробището на Ястребовия клан. Брангуен зърна гроба на майка си и заплака. В съседство зееше пресен изкоп, десет фута на дължина и шест на ширина. Докато Герейнт пристъпваше към него, конят дръпна юздите и заподскача изплашено, сякаш знаеше какъв Уирд го очаква. Младежът хвърли поводите на слугата. Когато конят отметна глава, Герейнт изтегли меча си, замахна и уби животното с безпогрешен удар в гърлото. Сред кървав фонтан конят подгъна нозе и рухна в гроба с главата напред. Герейнт отстъпи и разсеяно избърса окървавеното острие в бригите си. До края на церемонията остана да стои с меч в ръката, защото дори не му хрумна да го прибере.
Отначало Герейнт успя да запази спокойствие, както се полага на воин, дори и когато разплаканата Брангуен обливаше тялото на баща им с мляко и мед. Но първата лопата пръст и калните буци върху лицето на мъртвеца го прекършиха. С див вой той рухна на колене, отметна глава и зарида, повтаряйки отново и отново жалния рев като някаква странна песен. Смътно усети, че Брангуен го хваща за рамото.
— Геро! Геро, Геро, моля те, спри, моля те.
Герейнт покорно я остави да го отведе, дирейки в нея опора, сякаш тя бе боецът, а той — девойката. В залата Брангуен го настани на стол край огнището. Той видя как жреците влязоха и взеха да се суетят около сестра му, шушукайки тихичко. След малко тя пристъпи към него с халба пиво в ръка. Герейнт разсеяно отпи и едва не плисна халбата в лицето й. Пивото вонеше на билки.