Галрион се навъси болезнено от непреднамерения удар.
— Какво кроиш? — продължи Илейна. — Да отстъпиш Гуени на Блейн и да си намериш нова съпруга ли?
— Е, нещо подобно. Но има една малка пречка. Все още я обичам, макар и по своему.
— Обичта може да се окаже недостъпен разкош за един принц. Не си спомням добре Блейн, той само няколко пъти е посещавал двореца. Прилича ли на баща си?
— Колкото медовина прилича на кал.
— Слава на боговете. Сигурна съм, че ако баща му не бе загинал по време на лов, още щеше да заговорничи срещу краля.
Дълбоко обезпокоена, Илейна се озърна. Кралската власт над Девери криеше много рискове. Местните лордове и тиерини помнеха, че в древните времена на Зората кралете са били избирани измежду всички благородници и един род е държал престола само докато се радва на всеобща почит. Покрай бурните промени при колонизирането на новото кралство, този обичай бе изчезнал преди векове, ала нерядко се случваше знатните съсловия да се вдигнат на бунт, за да свалят някой омразен крал и да го заменят с по-добър.
— Лейди Рода ме уверява, че Блейн ще остане предан на краля — каза Галрион.
— Тъй ли? Е, аз ценя нейното мнение. Но всъщност не ти се иска да отстъпиш Брангуен, нали?
— Не знам. — Галрион захвърли недоядения хляб в тревата. — Наистина не знам.
— Ето ти и още един повод за размисъл. По-големият ти брат винаги е страдал от прекалена склонност към дамските прелести.
Изведнъж Галрион се озова на крака, с ръка върху дръжката на меча.
— Само да е пипнал с пръст моята Гуени, ще го убия. Прости ми, майко, но ще го убия.
Пребледняла, Илейна се изправи и го хвана за ръката. Галрион пусна меча и се успокои.
— Помисли много сериозно за тази сватба — изрече Илейна с треперещ глас. — Умолявам те… много сериозно.
— Обещавам. Приеми моите извинения.
Разговорът с принца навярно бе прогонил ловното настроение на кралицата, защото тя повика свитата и обяви, че се връща в града.
По онова време Дън Девери заемаше малко възвишение на около миля от блатистите брегове на Лок Гуерконид. Обкръжен от крепостна стена, градът се разполагаше по двата бряга на буйна река, над която минаваха два каменни моста, както и две отбранителни арки, свързани със стената. Около криволичещите улички вътре бяха струпани плътно една до друга кръгли каменни къщурки, подслонили двайсетина хиляди души. В двата края на града се издигаха невисоки хълмове. Сред дъбовата горичка върху южния бяха изградени големият храм на Бел и дворецът на върховния жрец. Над северния от шест века насам се издигаха кралските палати.
Кланът на Змея, към който принадлежеше Галрион, живееше върху кралския хълм едва от четирийсет и осем години. Дядото на Галрион, Адорик Първи, бе сложил край на дългата анархия, спечелвайки най-сетне войната между клановете, борещи се за кралската власт. Макар че Змейовете бяха преки потомци на боец от древната армия на крал Бран, което им даваше право да обявят клана си за велик, Адорик Първи бе сключил съюз с по-дребните кланове, търговците и всички други, които биха подкрепили претенциите му за престола. И въпреки че мнозина му се присмиваха задето е паднал толкова ниско, той в крайна сметка постигна победа.
Докато свитата на кралицата яздеше по улиците, гражданите я посрещаха с поклони и радостни възгласи. Каквото и да си мислеха за нейния съпруг, те искрено обичаха Илейна, която бе задължила храмовете да подпомагат бедняците и често използваше влиянието си пред краля, за да защити някой сиромах. Въпреки цялото си упорство, кралят отлично знаеше какво съкровище е съпругата му. Тя бе единствената, чийто съвет би приел без колебание — поне когато му отърваше. Именно затова Галрион от все сърце се надяваше, че по неин съвет кралят ще позволи на третия си син да напусне двореца и да се посвети на деомера. Знаеше, че скоро ще трябва да разкрие пред майка си цялата истина.
Висока каменна стена с обковани порти ограждаше подножието на кралския хълм. Зад нея имаше градини и ливади, където пасяха кралските коне и стада бели крави с рижави уши. Близо до върха се издигаше втора стена, отделяща вътрешния град — кралският палат, къщи за слугите, складове, обори, навеси и тъй нататък. Сред тия хаотично нахвърляни постройки се извисяваше големият брох на Змея.
Самата кула имаше шест етажа; до нея като пилета под крилото на квачка се гушеха две двуетажни пристройки. При сражение брохът би се превърнал в кланица за неподозиращия враг, защото пътят към двете странични кули минаваше през централната сграда. Освен краля и неговото семейство, брохът подслоняваше и всички благородници от свитата, като по този начин се бе превърнал в същински лабиринт от коридори и тесни триъгълни стаички, където непрестанните интриги и борби за власт и кралско благоволение бяха станали ежедневие не само за придворните, но и за принцовете и техните съпруги. Колкото до Галрион, за него открай време върховната цел бе една — да се измъкне завинаги от този брох.