Късно вечерта, доста време след като Мадок си тръгна, един паж дотича да повика принца при краля. Тъй като Адорик смяташе лукса за нещо неподобаващо на боец, дори когато този боец е кралска особа, просторната му приемна зала беше съвсем гола и по каменните стени нямаше нищо, освен железни халки за факлите. Кралят се бе настанил на прост дървен стол край огнището, в което малък огън се бореше с пролетната прохлада, а до него кралица Илейна седеше на табуретка. Когато Галрион влезе, баща му се изправи с ръце на кръста. Адорик Втори беше едър, висок и широкоплещест мъж с биволски врат и вечно намусено лице. В побелялата му коса и гъстите мустаци все още личаха златисти нишки.
— Ето те и теб, пале такова! Имам да ти кажа нещо.
— Тъй ли, господарю?
— Тъй. В името на всички преизподни, какво си дирил в гората при онзи смахнат старец?
Онемял от изненада, Галрион гледаше краля с широко разтворени очи.
— Не си ли помисли, че ще заръчам да те следят? — продължи Адорик. — Ти може и да си толкова глупав, че да яздиш сам, обаче аз не съм изкуфял чак дотам, че да ти го позволя.
— Проклета да е душата ти! — избухна Галрион. — Значи си ме следил.
— Я го чуй, нахалното му младо псе! — Адорик се озърна към Илейна. — Ще проклина собствения си баща. Хайде, момко, отговори. Какво правеше там? Селяните са казали на моите хора, че тоя Регор е смахнат стар билкар. Ако принцът е хванал цирей на височайшия си задник или нещо подобно, мога да му намеря свестен аптекар.
Галрион разбра, че е настанал мигът на истината, макар че никога през живота си не бе изпитвал по-малко желание да я разкрие пред краля.
— Да, той си изкарва прехраната като билкар, но всъщност е майстор на деомера.
Илейна ахна.
— Я стига с тия фъшкии! — озъби се Адорик. — Да не мислиш, че вярвам на подобни брътвежи? Искам да знам какво си правил и защо прекарваш при него толкова много време, докато би трябвало да си в Ястребовия дън?
— Уча се от него. Защо един принц да не изучава деомера?
— Ах, богове! — избухна Илейна. — Знаех си, че това ще те откъсне от мен!
Адорик мълчаливо се втренчи в съпругата си.
— Защо не? — изрече кралят. — Защо ли? Защото ти забранявам.
— Е, хайде сега, нали преди малко сам заяви, че това са фъшкии. Защо се ядосваш?
С неуловимо бързо движение Адорик зашлеви сина си през лицето. Когато Илейна изпищя, кралят се завъртя към нея.
— Излизай оттук, жено! Веднага.
Илейна изтича към сводестата врата и изчезна зад завесата, отделяща женските покои. Адорик извади кинжала си и го заби в облегалката на стола с такава сила, че когато отдръпна ръка, острието продължи да трепти. Галрион го гледаше, без да мигне.
— Искам да ми дадеш клетва — каза Адорик. — Тържествена клетва, че вече никога няма да се занимаваш с тия глупости.
— За нищо на света не бих излъгал баща си. Затова няма да се закълна.
Този път Адорик го зашлеви с опакото на ръката.
— В името на всички богове, татко! Какво толкова те ядосва?
— Каквото би ядосало всеки нормален мъж. Кой не ще се отврати от мисълта за нещо нечестиво?
— Няма нищо нечестиво. Това са празни приказки, измисляни от жреците, за да плашат жените и да ги отблъскват от магията.
В тия думи имаше истина. Адорик направи усилие да се успокои.
— Не мога да се откажа — продължи Галрион. — Вече е твърде късно. Знам толкова много, че спра ли, никога не ще намеря покой.
Когато Адорик рязко отстъпи назад, Галрион най-сетне разбра, че баща му се страхува — самият крал, който без колебание би се втурнал в най-безнадеждната битка и не би молил за милост ни хора, ни богове.
— А какво всъщност знаеш? — прошепна кралят.
Галрион бе получил от Регор разрешение да използва някоя дреболия, за да убеди баща си. Вдигна ръка и си представи, че цялата е обгърната в синкав пламък. Едва когато представата стана независима от разсъдъка му, той призова Дивите от Ейтир, които се втурнаха да изпълнят волята му и да пренесат синята светлина до реалния свят, където тя изведнъж лумна около пръстите му. Адорик се отметна като ударен, закривайки с лакът лицето си.
— Престани! — изрева кралят. — Престани, казвам ти!
Галрион прогони пламъка тъкмо в мига, когато кралските стражници отвориха вратата и нахълтаха в залата с изтеглени мечове. Адорик успя да се овладее — по сила на волята той почти не отстъпваше на сина си.
— Можете да си вървите. — Кралят завъртя глава и се усмихна на всички. — Благодаря ви, но само спорех с най-упоритото от всичките ми палета.
Капитанът на стражата се поклони, хвърляйки лукав поглед към Галрион. Щом бойците излязоха и затвориха вратата, Адорик дръпна кинжала от облегалката.