След няколко минути той забави ход, за да не изтощава коня. Ту в тръс, ту ходом, продължиха цяла нощ и призори достигнаха границата на личните кралски владения. Галрион зави на юг към пущинака, за да избегне оживения път. По този заобиколен маршрут щеше да стигне по-бавно до гората, но нямаше избор. Към пладне измореният кон взе да залита. Галрион скочи от седлото и го поведе, докато наближиха една горичка край пасищата. Намери поток и напои коня. Едва когато пусна животното да пасе по тревистия бряг, Галрион разбра, че умира от глад. В бързината бе забравил за парите и не носеше дори медна монета. Вече не можеше да отиде в дома на някой благородник и да очаква, че ще го нахранят просто защото е принц.
— Не съм чак толкова хитър, колкото трябва — сподели той с коня. — Е, интересно как ли се краде храна от селяните?
Конят се нуждаеше от почивка, а и самият Галрион едва се държеше на крака. Тъй като нямаше с какво да спъне животното, той остави импровизираната юзда да се влачи по тревата и седна под едно дърво. Макар да си каза, че ще дремне само час-два, когато се събуди, вече бе късен следобед и нейде наблизо звучаха гласове. Той скочи на крака и измъкна кинжала от пазвата си.
— Не знам чий е — говореше някакъв мъж. — Като гледам това парче плат, май ще излезе краден.
Галрион се промъкна между дърветата и излезе срещу един селянин и хлапе, което държеше коня за юздите. Когато видя принца, дорестият изцвили приветствено. Селянинът се завъртя и надигна тежката си тояга.
— Хей! — викна той. — Твой ли е този кон?
Галрион пристъпи напред.
— Мой е.
Хлапето боязливо задърпа коня настрани, без да изпуска от поглед баща си и този мръсен, опасен чужденец. Когато Галрион пристъпи отново, селянинът се приведе, готов за бой. Принцът направи още една крачка, после още една… и изведнъж селянинът се разсмя, пусна тоягата и коленичи в нозете му.
— Кълна се в слънцето и лъчите му, господарю! Значи се измъкнахте от двореца. Не ви познах веднага.
— Да, измъкнах се. Откъде знаеш толкова много?
— Че има ли по-добра клюка от кралските дела? Истина казвам, принце, вестта за бедите ви се е разнесла навсякъде. Всички скърбят за вас, а най-вече за майка ви, дето е толкова добра жена и прочие.
— Така е. Би ли ми помогнал заради нея? Моля те само за парче въже и малко храна.
— Оставете въжето, намира ми се излишна юзда. — Селянинът се изправи, отупвайки шумата от коленете си. — Днес кралските рицари минаха по източния път. Щерката на шивача ги видяла като ходила да бере теменужки.
Селянинът направи много повече, отколкото бе обещал. Не само донесе юздата и топъл обяд, но и настоя да напълни една торба с хляб, сушени ябълки и овес за коня — без съмнение късаше от собствения си залък. Когато потегли по здрач, Галрион бе уверен, че от този добър човек кралските съгледвачи не ще чуят друго, освен лъжи.
Всъщност нямаше значение какво би казал селянинът, ако изобщо някой се сетеше да го разпита, защото на следващата сутрин измореният кон навлезе в девствените гори. Галрион намери вода, даде на животното оскъдна порция овес и седна да поразмисли. Изкушаваше се просто да отиде при Регор, без да се вълнува какво ще си помисли Брангуен, но имаше неприятното чувство, че това ще вбеси стареца. За пръв път в своя живот Галрион разбираше какво е провал. Беше се оказал наивен, безчестен, непредвидлив и просто глупав — не си спестяваше нито една ругатня, която можеше да му дойде на ум. Наоколо се простираше безмълвната гора, изпъстрена със слънчеви петна; тя нехаеше за него и мимолетните човешки грижи.
Пестейки всеки залък, за да отдели повече за коня, Галрион продължи още два дни на изток през гората. Не се отдалечаваше много от пътя и се мъчеше да прецени къде могат да бъдат пътниците от Ястребовия дън, защото вече бе решил да ги пресрещне. В късния следобед на третия ден той рискува да излезе на пътя и да се изкачи до билото на един нисък хълм. В далечината зърна блед облак прах — задаваха се конници. Галрион бързо се укри в гората и зачака, но пътниците не идваха. Тъй като водеха Брангуен и нейните слугини, сигурно спираха на бивак по-рано, за да пестят силите на жените. Когато се стъмни, Галрион поведе коня през гората към лагера. От върха на следващия хълм го видя — не само лорд Герейнт със свитата си, но и цялата кралска войска.