— Проклети да са от всички богове — прошепна Галрион. — Знаят, че тя ще е най-добрата примамка за мен.
Той завърза коня в гората, после изтича през пътя и предпазливо започна да се промъква към бивака. Всяко пропукване на вейка под нозете му го караше да изчаква неподвижно. Към средата на склона дърветата оредяха и той различи ясно разхвърляния, безреден лагер. На полянката край потока пасяха спънати коне; наблизо войниците бяха насядали около два огъня. Малко по-настрани между дърветата стърчеше островърха шатра, несъмнено издигната, за да осигури на Брангуен уединение от невъзпитаните рицари.
Разбира се, най-важният и най-опасен въпрос бе къде може да е Герейнт. В мътната светлина на огньовете долу не се различаваха лица. Галрион се просна по корем в храстите и продължи да наблюдава, додето след около час един рус младеж излезе от шатрата и се отправи към огъня. Едва ли биха допуснали вътре друг мъж, освен брата на Брангуен. Щом Герейнт се зае с вечерята си, Галрион стана на крака, измъкна кинжала и бавно заобиколи през храстите, слизайки постепенно към шатрата. За щастие смехът и шумните разговори на войниците заглушаваха стъпките му.
С тихо пращене кинжалът разцепи задната стена на шатрата. Галрион чу как някой се раздвижи вътре.
— Галрион? — прошепна Брангуен.
— Аз съм.
Той отстъпи назад към храстите. Само по нощна риза, с разпилени по раменете златисти коси, Брангуен прекрачи през процепа и се промъкна към него.
— Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш — прошепна тя. — Трябва да бягаме незабавно.
— Ах, богове! Ще дойдеш ли с мен?
— Нима си се съмнявал? Ще те последвам където и да било. Не ме интересува какво си направил.
— Но ти нямаш дори дрехи.
— Мислиш ли, че това ме вълнува?
Изведнъж му се стори, че никога не я е поглеждал истински — клетата, слаба девойка, сега се усмихваше като освирепял боец при мисълта, че ще избяга с един изгнаник.
— Прости ми — каза Галрион. — Ела… конят ми е наблизо.
В този миг чу звука — едва доловимо пращене на сух клон.
— Бягай! — изкрещя Брангуен.
Галрион се завъртя… но вече бе твърде късно. Пазачите бяха наскачали от дърветата и го обкръжаваха като хрътки около елен. Принцът зае бойна стойка, вдигна кинжала и мислено си обеща да отнесе поне един от тях, преди да загине. Някакъв едър мъж си проправи път през тълпата от стражи.
— Това няма да ти помогне, хлапе — каза Адорик.
Галрион се изправи — не можеше да убие собствения си баща. Когато захвърли кинжала пред нозете на краля, Адорик се наведе и го вдигна, а усмивката му бе по-студена от зимен вихър. Галрион чу зад гърба си задавените ридания на Брангуен и шепота на Герейнт, който се мъчеше да я утеши.
— Щом работата опре до кучка, и най-лютото псе омеква — подхвърли Адорик. — Отведете го при огъня. Искам да огледам добре това мое пале.
Стражите поведоха Галрион покрай шатрата към по-големия лагерен огън, където кралят вече бе застанал с разкрачени нозе и с ръце на кръста. Някой донесе плаща на Брангуен, тя се загърна и впи отчаян поглед в принца. Герейнт несръчно положи ръка върху рамото й и я притисна към себе си.
— Е, кутренце — изрече Адорик. — Какво можеш да кажеш в своя защита?
— Нищо, татко. Имам само една молба.
Преди да отговори, Адорик измъкна своя кинжал и взе небрежно да си играе с него.
— И откъде ти хрумна, че имаш правото да молиш за каквото и да било?
— Не претендирам за право, а моля заради дамата. Отпрати я настрани, преди да ме убиеш.
— Разумно. Приемам молбата.
Брангуен изпищя и блъсна Герейнт тъй силно, че той залитна, после изтича напред и се хвърли в нозете на краля.
— Моля ви, господарю, моля ви. Умолявам ви заради майка му. Ако трябва да пролеете кръв, вземете моята.
Тя вкопчи пръсти в ризата на краля и изпъна гърлото си нагоре. С разпиляната по раменете коса и просълзеното си лице изглеждаше тъй красива, че дори кралските рицари шумно почнаха да въздишат от жалост.
— Ах, богове — промърмори Адорик. — Толкова ли обичаш този мой непрокопсаник?
— Да. Бих отишла с него където и да било, дори в Отвъдните земи.
Адорик огледа кинжала си, после въздъхна и го прибра.
— Герейнт! — изрева той.
Герейнт пристъпи към краля, хвана Брангуен за раменете и се опита да я издърпа назад, но тя се изтръгна от ръцете му. Галрион усети, че му прилошава и едва се удържа на крака. Чувстваше се недостоен за нея и този втори провал просто го смазваше.
— Е, кълна се във всички адове — кротко изрече Адорик. — Щом не мога да ти прережа гърлото, Галрион, как да уредим този дребен въпрос?