— Можеш да ме изпратиш в изгнание заедно с моята лейди. Така ще спестиш куп неприятности за всички ни.
— Ах, дребно копеле! — Адорик пристъпи напред и го зашлеви през лицето. — Как смееш?
Галрион се олюля от жестокия удар, но остана на място.
— Искаш ли да разкажа на всички за какво е цялата караница между нас? Искаш ли, татко? Готов съм да го сторя.
Адорик застина като звяр, дочул лая на кучетата.
— Или просто да си замина в изгнание? — продължи Галрион. — И никой не ще узнае причината.
— Копеле — прошепна Адорик тъй тихо, че Галрион едва го чу. — Не, всъщност не си копеле, защото от всичките ми синове най-много приличаш на мен. — Той повиши глас. — Не е необходимо да се знае причината, но обявяваме, че от днес нашият син Галрион се лишава от почести и звания като изгнаник от нашия дворец и владенията ни во веки веков. Под страх от смъртно наказание му забраняваме да пристъпва в нашите земи и нека никой от верните ни поданици не му дава хляб и подслон. — Кралят помълча и се изсмя през зъби. — Освен това от днес нататък му отнемаме името, което получи при безславното си раждане. Обявяваме, че новото му име е Невин. Чу ли ме, хлапако? Невин — никой, съвсем никой — това ти е името.
— Приемам! Ще го нося с гордост.
Брангуен се изтръгна от ръцете на Герейнт. Усмихвайки се горделиво като принцеса, каквато би могла да бъде, тя тръгна към изгнаника. Галрион й протегна ръка.
— Стойте! — Герейнт се хвърли между тях. — Повелителю, господарю мой, какво е това? Нима ще позволите да омъжа единствената си сестра за изгнаник?
— Тя вече е моя годеница — отсече Галрион. — Получих я от баща ти, а не от теб.
Адорик отново го зашлеви.
— Затваряй си устата, Невин! Милорд Герейнт, имате нашето разрешение да говорите.
— Господарю. — Разтреперан, Герейнт коленичи пред краля. — Вярно, баща ми я сгоди и като негов син мога само да съблюдавам свято дадената дума. Но баща ми я обрече на хубав живот, на удобства и почести. Той обичаше дъщеря си. А какво я очаква сега?
Адорик се замисли и Галрион усети по гръбнака си ледените тръпки на деомерското предупреждение. Пристъпи напред.
— Татко!
— Никога вече не ме наричай така. — Адорик кимна на стражите. — Накарайте този никаквец да млъкне.
Преди Галрион да помръдне, двама войници го сграбчиха и извиха ръцете му зад гърба. Единият грубо притисна устата му с длан. Брангуен стоеше застинала и тъй бледа, че Галрион се изплаши да не би да припадне.
— Умолявам ви, господарю — продължи Герейнт. — Що за брат ще съм, ако разреша подобен брак? Как мога да претендирам за власт над клана си след такова безчестие? Господарю, ако смятате, че Ястреба ви е служил вярно, умолявам… не позволявайте това да се случи.
— Е, добре — каза Адорик. — С кралска повеля те освобождаваме от дадената дума.
— Геро! — проплака Брангуен. — Недей! Искам да ида с него, Геро, пусни ме.
— Млъкни. — Герейнт стана, завъртя се и я сграбчи в прегръдката си. — Ти не разбираш. Не знаеш какъв живот те чака. Ще бродите из горите като просяци.
— Не ме интересува. — Брангуен опита да се отскубне. — Геро, Геро, как можеш да ми причиниш такава болка? Пусни ме.
Герейнт сякаш омекна за миг; после вирна глава.
— Няма! Не искам някой ден да умреш при раждане само защото мъжът ти няма пари за акушерка, или пък да загинеш от студ и глад нейде по пътищата. Само през трупа ми.
Беше трогателно и печално, но Галрион знаеше, че Герейнт лъже, че всички тия прекрасни слова всъщност са жестоки, отровни, убийствени лъжи. Деомерът го разтърсваше с такава сила, че дъхът му спря. Той захапа ръката на пазача, но не спечели нищо, освен удар по главата и светът се завъртя пред очите му.
— Грешиш, Геро. — Брангуен се дърпаше като дива котка. — Знам, че правиш ужасна грешка. Искам да тръгна с него.
— Греша или не, аз съм новият Ястреб и ще ми се подчиниш.
Брангуен направи последен опит да се изтръгне, но той бе много по-силен от нея. Докато я влачеше настрани, тя се разплака истерично и когато Герейнт я блъсна в шатрата, отвътре долетяха безпомощните й ридания. Адорик кимна на пазачите да пуснат Галрион.
— Прогонете завинаги този Невин от взора ми. — Кралят подаде на Галрион кинжала си. — Ето единственото оръжие, разрешено за изгнаници. Кон сигурно имаш, иначе нямаше да си тук. — Той развърза кесията на пояса си и измъкна една монета. — А ето и сребърника на прокудения.
С тия думи той пъхна монетата в ръката на принца. Галрион погледна сребърника и го захвърли в лицето на баща си.
— По-скоро бих умрял от глад.
Войниците бързо пристъпиха пред него. Галрион им обърна гръб и напусна лагера. От върха на хълма хвърли последен поглед към шатрата на Брангуен. После побягна с трясък през храстите, прекоси пътя и най-сетне рухна безсилно на колене край дорестия кон. Заплака, но не за себе си, а за Брангуен.