Женското помещение беше слънчево и Брангуен виждаше през прозорците ябълкови дървета — тъй отрупани с благоуханни бели цветове, сякаш небесните облаци бяха се спуснали в клоните им. До нея Рода и Исола шиеха и разговаряха, но Брангуен бе отпуснала ръкоделието в скута си. Плачеше й се, но бе прекалено досадно да плаче през цялото време. Молеше се принц Галрион да е добре и се питаше къде ли язди сега по самотните пътища на изгнанието.
— Гуени — обади се Рода. — Искаш ли след пладне да се разходим из ливадите?
— Ако така ви харесва, милейди.
— Е, ако предпочиташ, Гуени — подхвърли Исола, — можем и да пояздим.
— Както решите.
— Хайде, детето ми — каза Рода. — Вече наистина е време да спреш да се цупиш. Брат ти го стори за твое добро.
— Щом казвате, милейди.
— Би било ужасно — намеси се Исола. — Да яздиш с изгнаник. Как можеш дори да си го помислиш? Това е позор. Никой да не ви приема под покрива си.
— Позорът би бил за тях, не за нас.
Рода въздъхна и заби иглата в ръкоделието.
— Ами ако ти беше направил дете?
— Галрион никога не би оставил детето ни да гладува. Вие не разбирате. Трябваше да тръгна с него. Всичко щеше да е добре. Просто знам, че така щеше да стане.
— Гуени, агънце мое, сега не си в състояние да разсъждаваш — въздъхна Рода.
— Мога и то много добре — повиши глас Брангуен. — О! Простете, милейди. Но вие не разбирате. Знам, че трябваше да замина.
Искрено разтревожени, двете й приятелки я гледаха с присвити очи. Смятат ме за обезумяла, помисли Брангуен, и може да са прави, но аз наистина знам.
— Е, в кралството мъже колкото искаш — каза Исола, явно опитвайки да я утеши. — Обзалагам се, че лесно ще си намериш друг. И че ще е по-добър от Галрион. Трябва да е сторил нещо ужасно, за да си заслужи изгнанието.
— В двореца човек може да изпадне в немилост и за най-дребното нещо — каза Рода. — Все ще се намери кой да му подлее вода. Е, агънце, не бих позволила да се изрече лоша дума за Галрион под моя покрив. Може и да се е провалил, но от мен да го знаеш, Гуени, опита се да ти спести страданията. Намекна ми, че го чакат неприятности и се надява да успее да те освободи от дадената дума, преди да дойде най-лошото. — Тя печално поклати глава. — Кралят е много упорит човек.
— Не вярвам — кресна Брангуен. — Той никога не би ме опозорил с отказ от годежа. Знам, че ме обича. Говорете каквото си искате.
— Разбира се, че те обичаше, дете мое — търпеливо изрече Рода. — Но ти казвам истината — искаше да те освободи от годежа по такъв начин, че да останеш чиста. Когато не успя, опита се да те отведе.
— Геро е виновен — каза Брангуен.
Рода и Исола се спогледаха безмълвно. Разговорът отново бе описал пълен кръг по вече отдавна познатия и досаден начин. Брангуен гледаше през прозореца към разцъфналите ябълкови дървета и се питаше защо всичко в живота й се струва тъй безсмислено.
От няколко дни гостуваше заедно с брат си в дъна на Глигана и знаеше, че Герейнт е уредил посещението заради нея. Тази вечер, седнала на масата, Брангуен се загледа разсеяно в Герейнт, който седеше отсреща и пиеше от един бокал с Исола. Е, да, той все още си има годеница, помисли тя. Би било истинско облекчение да го намрази, но знаеше, че е сторил само онова, което смяташе най-подходящо за нея, независимо дали наистина бе така или не. Нейният любим брат. Родителите им, всички лели и чичовци вечно глезеха Герейнт, скъпоценния син и наследник, а непотребната дъщеря Брангуен почти винаги оставаше пренебрегната. Но самият Герейнт я обичаше, играеше с нея, помагаше й във всичко и навсякъде я водеше със себе си — нещо невероятно за момче. Тя си спомни как той я учеше да стреля с лък, да строи крепост от камъчета и как я спасяваше от опасностите — от свирепо куче, от коварния речен бряг… и от мъжа, когото смяташе недостоен за нея.
През цялата вечеря Герейнт се озърташе към сестра си, срещаше нейния поглед и се усмихваше плахо. Накрая Брангуен усети, че не издържа повече в тая претъпкана зала и избяга в прохладния сумрак на градината. Розовите храсти бяха натегнали от кървавочервени цветове. Тя откъсна един, стисна го в шепа и си припомни как Галрион й бе казал, че е единствената му истинска роза.
— Милейди. Мъчи ли ви нещо?
Блейн се задаваше с бързи крачки през градината. Брангуен отлично знаеше, че той е влюбен в нея. Всеки негов нежен поглед, всяка копнееща усмивка я пронизваха като с нож.