— Как би могло да не ме мъчи нищо, милорд?
— Е, права сте. Но всяка болка си има край.
— Милорд, съмнявам се дали моята някога ще свърши.
— О, хайде де, животът никога не е чак толкова черен.
Блейн й се усмихна като плах юноша. Брангуен се зачуди защо ли изобщо си прави труда да спори с него. Независимо дали искаше да се омъжи или не, рано или късно Герейнт щеше да връчи ръката й на своя кръвен брат.
— Много сте любезен, милорд. Напоследък просто не се чувам какви ги говоря.
Блейн също откъсна роза и я поднесе към нея. За да не го оскърби, Брангуен пое цветето.
— Позволете да бъда прям, милейди — каза Блейн. — Сигурно знаете, че сърцето ми изгаря от копнеж да се оженя за вас, но разбирам вашата болка. Дали ще си спомните за мен догодина по същото време, когато отново разцъфнат розите? Само за това ви моля.
— Да, ще си спомня, ако още сме живи.
Блейн я погледна втренчено, стреснат от нейните думи, макар това да бе най-обикновен израз, благочестиво напомняне, че боговете са по-могъщи от хората. Докато Брангуен се чудеше какво още да каже, за да разсее обгърналия ги хлад, Герейнт излезе в градината.
— Проверяваш дали се държа прилично със сестра ти, а? — ухили се Блейн.
— О, не се и съмнявам в твоята почтеност. Просто се питах какво ли прави Гуени.
Герейнт я придружи до женските покои. Тъй като Рода и Исола още бяха на масата, Брангуен му позволи да влезе заедно с нея. Той приседна неловко върху перваза на прозореца, докато слугинята палеше стенните свещници. Сетне двамата останаха насаме, да се гледат през празната стая. Брангуен нервно извърна глава и видя една пеперудка да пърха в опасна близост до пламъка на свещта. Внимателно я хвана в шепи и я пусна навън през прозореца.
— Ти имаш най-доброто сърце в целия свят — каза Герейнт.
— Е, клетите създания са толкова глупави, че не разбират какво ги заплашва.
Герейнт сграбчи ръцете й.
— Мразиш ли ме, Гуени?
— Никога не бих могла да те намразя. Никога.
За момент й се стори, че той ще заплаче.
— Знам, че за една девойка бракът е всичко. Но ще ти намерим по-добър мъж от онзи изгнаник. Блейн направи ли ти предложение?
— Да, но моля те, в момента не бих понесла разговори за сватба.
— Гуени, тържествено ще ти обещая нещо. Независимо от цялата си власт над клана, никога не ще те принудя да се омъжиш, преди сама да го пожелаеш.
Брангуен метна ръце около шията му и се разплака. Докато той я галеше по косата, тя усети, че цялото му тяло трепери.
— Отведи ме у дома, Геро. Моля те, искам да се прибера.
— Добре тогава, така и ще сторим.
Ала когато се завърнаха в Ястребовия дън, Брангуен започна горчиво да съжалява, че е напуснала компанията на Рода и Исола. Всичко, което виждаше у дома, пораждаше спомени или за баща й, или за принца — и двамата безвъзвратно загубени. В спалнята си имаше дървено ковчеже, пълно с подаръци от Галрион — брошки, пръстени и сребърна чаша с нейното име. Той се канеше след сватбата да гравира там и своето. Макар че не можеше да чете, Брангуен понякога вадеше чашата и ридаеше, плъзгайки пръст по надписа.
Постепенно всекидневните грижи я изтръгнаха от отчаянието. Трябваше да наглежда прислужниците, да търси съвети от шамбелана, да се грижи и сама да взима участие в преденето и тъкането. Заедно с личната си прислужничка Лъда тя по цели дни се занимаваше с дрехите на домочадието, като двете се редуваха да пеят стари песни и балади. А скоро я налегнаха и тревоги за Герейнт. Често го заварваше да плаче над гроба на баща им а вечер той ставаше странно мълчалив. Седнал на бащиния стол — не, вече неговия стол — Герейнт пиеше упорито, гледайки играта на пламъците в огнището. Макар че Брангуен седеше край него от сестрински дълг, той рядко разменяше с нея повече от една-две думи.
Един ден, докато Герейнт беше на лов, гуербрет Мадок дойде да ги посети, придружен от шестима свои рицари. Брангуен забеляза как я зяпат мъжете — с лукави очи, с хитри усмивчици, с неприкрита похот, каквато бе виждала хиляди пъти по мъжките лица. Ненавиждаше ги.
— Приемете моите поздрави, милейди — каза Мадок. — Дойдох да се поклоня пред гроба на баща ви.
След като изпрати слугите да се погрижат за рицарите, Брангуен въведе Мадок в залата и собственоръчно му наля пиво, после седна срещу него на почетната маса. Гуербретът любезно надигна чашата.
— Благодаря, Брангуен. Всъщност исках да видя как си.
— Добре, доколкото е възможно, ваше превъзходителство.
— А брат ти?
— Той все още е в траур за баща ни. Мога само да се надявам, че скоро ще превъзмогне скръбта. — Брангуен забеляза, че Мадок не демонстрира фалшива любезност, а наистина е разтревожен и това разбуди собствените й страхове. — Напоследък Геро не е на себе си. Не знам какво му става.