— И аз това се питам. Е, знаеш, че двамата с брат ти сте под моя закрила. Ако някога ти потрябва помощ, незабавно прати някой от пажовете при мен. И това не са празни приказки. Мъжете понякога изпадат в такова униние, че не е по силите на една девойка да ги утеши. Стане ли нещо подобно, прати ми вест и ще дойда да поразсея Геро.
— О, благодаря ви от все сърце. Това ме радва, ваше превъзходителство.
Скоро Герейнт се завърна от лов с току-що убита сърна и я предаде на готвача. Тъй като двамата мъже имаха да обсъждат важни дела, Брангуен ги напусна и излезе навън да потърси Лъда. Край крепостната стена Бриту помагаше на готвача да одере сърната. Бяха хвърлили отрязаната глава на кучетата, които с ръмжене и лай си оспорваха правата над нея. Макар още от малка да бе свикнала с гледката на изкормен дивеч, Брангуен усети, че й прилошава. Мъртвите кадифени очи гледаха право към нея; после едно куче отмъкна главата. Брангуен изтича обратно към броха.
Рано на следващия ден Мадок си тръгна. Когато седнаха да обядват Герейнт спомена пред Брангуен за какво е говорил негово превъзходителство. Изглежда, се задаваха неприятности по западната граница, където няколко клана все още недоволстваха от управлението на краля.
— Направо не ми се мисли, че толкова скоро пак ще тръгнеш на война — каза Брангуен.
— Защо?
— Ти си ми всичко на този свят.
Внезапно унесен в някакви мисли, Герейнт кимна и отряза с кинжала си парче от печената кокошка. После отчупи с пръсти малко късче и го поднесе към устните й.
— Е, сестричке, мъча се да не забравям дълга си към теб.
Въпреки добродушния му тон, Брангуен изведнъж усети по гърба си ледени тръпки, сякаш нещо искаше да я предупреди за наближаваща заплаха.
Ала когато най-сетне заплахата връхлетя наистина, това стана без никакво предупреждение. В един слънчев следобед двамата излязоха да пояздят из дивите ливади на изток — просторна хълмиста област, за която нито Ястреба, нито Глигана разполагаха с достатъчно хора, та да я култивират и отбраняват. Край едно поточе спряха да напоят конете. Когато бяха деца, това поточе бележеше границата, до която им се разрешаваше да скитат сами. Брангуен си помисли колко е странно, че сега може да отиде където си поиска, но изобщо не изпитва желание да се отдалечава от къщи. Докато Герейнт се грижеше за конете, тя седна на тревата и се огледа за маргаритки, но ръцете й не се вдигаха да откъснат тия невинни символи на първата девича любов. Бе намерила своя любим, после го бе изгубила и се съмняваше дали някога ще намери друг — не просто съпруг, а любим. След малко Герейнт седна до нея.
— Венец ли ще виеш? — подхвърли той.
— Не. Късно ми е за такива игри.
Герейнт рязко извърна глава настрани.
— Гуени, има нещо, за което трябва да те питам. Макар и с болка на сърце, налага се да бъда недискретен, защото ще е важно някой ден, когато уговарям годежа ти.
Брангуен отлично разбираше какво има предвид.
— Не съм лягала с него. Изобщо не се безпокой за това.
Герейнт се усмихна с тъй свирепо, злорадо задоволство, че изведнъж й заприлича на ястреб, увиснал високо в небето, привидно неподвижен, макар всъщност да се бори с насрещния вятър. Сетне ястребът връхлетя — сграбчи я за раменете и я целуна, преди да успее да го отблъсне.
— Геро!
Брангуен опита да се изтръгне но той бе прекалено силен за нея. Удържа я в прегръдките си, целуна я, после я прикова по гръб в тревата за нова, дълга и жадна целувка, която накара сърцето й да заподскача не само от страх. Изведнъж той пусна Брангуен също тъй безмълвно, както я бе сграбчил, отдръпна се и седна на тревата, а по лицето му протекоха сълзи. Раменете я боляха от тези алчни ръце, братовите й ръце, докато се надигаше, хвърляйки боязливи погледи към него. Герейнт извади кинжала си и го протегна към нея с дръжката напред.
— Вземи го и прережи гърлото ми. Ще стоя на колене и няма да ти попреча.
— Никога.
— Тогава сам ще го сторя. Върви си. Вземи Лъда и бягай при Мадок. Докато той пристигне, вече ще бъда мъртъв.
Брангуен имаше чувството, че се превръща в метална жичка, разпъвана между инструментите на златар, додето изтънее като косъм. Тази последна загуба бе непоносима — брат й, нейният любим брат, да коленичи в нозете й като просяк. Ако се самоубиеше, никой нямаше да узнае истината, щяха да го смятат за обезумял от скръб, а не за нечестивец, който е нарушил божествените закони. Ала тя щеше да знае. И вече никога нямаше да го види. Нишката изтъняваше все повече и повече.