— Ще ми простиш ли, преди да умра? — запита Герейнт.
Тя искаше да говори, но от устата й не излизаше нито дума. Герейнт изтълкува погрешно мълчанието и в очите му бликнаха нови сълзи.
— Е, добре. Глупаво бе да се надявам.
Нишката се скъса. Обляна в сълзи, Брангуен се хвърли към него.
— Геро, Геро, Геро, не бива да умреш.
Герейнт изтърва кинжала и бавно, колебливо сложи ръце на кръста й, сякаш искаше да я отблъсне, после с всичка сила я стисна в прегръдките си.
— Геро, моля те, живей заради мен.
— Как бих могъл? Нима трябва да живея с ненавист към най-добрия си приятел, когато се омъжиш за Блейн? Всеки път, когато ме поглеждаш, ще знам, че помниш греха ми.
— Ами кланът? Умреш ли, кланът умира заедно с теб. Ах, кълна се в Лунната богиня, ако се самоубиеш, може и аз да сторя същото. Какво друго би ми останало?
Той се отдръпна леко и докато двамата се гледаха в очите, тя почти осезаемо долови че Смъртта е застанала между тях.
— Нима моята девственост означава толкова много за теб?
Вместо отговор Герейнт мълчаливо сви рамене.
— Вземи я тогава. Няма да е насила, сама ще ти я дам.
Той я гледаше като пиян. Брангуен се зачуди как не разбира онова, което бе тъй ясно за нея: щом бяха обречени, можеха да поживеят още час в прегръдките си. Тя обхвана лицето му с длани и го придърпа за целувка. Ръцете му се впиха до болка в раменете й, но тя го остави да я целува. Страстта му избухна с ужасяваща сила, обгърна я, изпепели я като вейка в пожарище. Докато се отпускаше в ръцете му, Брангуен се почувства не като любовница, а като жрица. Усещаше само неговата сила, тежестта му, а съзнанието й бе нейде далече и гледаше любовната игра като насън.
Когато свършиха, той легна до нея и отпусна глава върху голите й гърди, движейки устни по кожата й в нежна, неосъзната целувка на благодарност. Тя плъзна пръсти в косата му и си помисли че кинжалът лежи наблизо и чака. Никога не съм искала да умра девствена, каза си тя, а кой би бил по-подходящ от Геро? Той надигна глава и я погледна с мека, опиянена усмивка на наслада и обич.
— Ще ме убиеш ли сега? — запита Брангуен.
— Защо? Още не, обич моя, не и след всичко това. Ще имаме предостатъчно време да умрем. Знам, че ни чака смърт, боговете също го знаят и това им стига. Но първо ще изживеем нашето лято.
Брангуен вдигна очи към чистото синьо небе, блестящо като огнения упрек на боговете. Пипнешком подири кинжала.
— Не сега!
Герейнт я хвана за ръката, тежките мазолести пръсти стиснаха китката й, овладяха я и изтръгнаха оръжието. Той се надигна и захвърли кинжала. Острието проблесна из въздуха и изчезна в потока. Брангуен искаше да възрази, но изведнъж красотата му я омая — жестока, огнена красота като пламъците на гневно слънце. Той плъзна ръка по снагата й, после легна до нея и я целуна. Този път тя усети как в отговор на неговото желание из тялото й се надига сладко-горчива страст, родена от отчаянието.
Когато вечерта се прибраха, Брангуен бе изненадана, че всички се отнасят към тях съвсем нормално. Очакваше хората да виждат ако не безчестието им, то поне предстоящата гибел, сякаш смъртта би трябвало да ги обгърне в сияние, видимо чак до хоризонта. Но Бриту просто се поклони и отведе конете; шамбеланът дотича при Герейнт с някакви досадни вести от селото; Лъда посрещна Брангуен и запита дали да заръча на слугинята да сложи масата. Вечерта се оказа тъй обикновена,, че на Брангуен й се искаше да закрещи.
След вечеря слугите се настаниха край своето огнище, а Герейнт седна на господарското място с халба в ръка. Голямата зала бе сумрачна, само тук-там се кръстосваха отблясъци от двата огъня. Брангуен гледаше засенченото лице на брат си и се питаше дали е щастлив. Колкото до нея — сама не знаеше какво изпитва. От година насам се готвеше за сватбата, когато щеше да даде клетва на своя съпруг и да се покори на неговата воля. Ала вместо това бе дала кървава клетва, подчинявайки волята си на един смъртоносен обет. Не й оставаше нищо друго, освен да съсредоточи цялото си битие около Герейнт, нейния брат и нейния пръв мъж, също както бе възнамерявала да стори с принца. Докато дойдеше мигът да подложи гърло под кинжала на Герейнт, щеше да му служи като на свой господар. Това решение й донесе покой, макар и крехък, сякаш бе затворила отминалата трагедия зад дебела врата в дъното на съзнанието си. Галрион бе изчезнал, а заедно с него и всички обещания за един по-различен живот.
— За какво си мислиш, Геро?
— За онзи бунт. Ако това лято има война, обещавам ти, че няма да замина… ще намеря начин да се измъкна.
Брангуен се усмихна, а сърцето й преливаше от обич. Той принасяше най-голямата саможертва за човек като него — отказваше се от славата, за да изживеят заедно това лято и да умрат наесен.