Брангуен би искала да спи в леглото му, където й беше мястото, но, разбира се, това бе твърде рисковано с толкова много слуги наоколо. Ако жреците в селото узнаеха за техния грях, незабавно щяха да ги разкъсат на парчета. През следващите седмици двамата често яздеха надалече от дъна, за да легнат върху меката трева. Обгърната в прегръдките му, Брангуен можеше да мисли за Герейнт като за свой съпруг. Спокойствието не я напускаше и настроението й оставаше ведро, а прекрасните летни дни се нижеха един подир друг като пълноводен и тих, кристално гладък поток. Нищо не бе в състояние да наруши покоя й, дори и редките мисли за Исола, чийто годеник бе отнела. Отначало й се струваше, че Герейнт също е щастлив, но мрачното настроение и изблиците на ярост постепенно се завърнаха.
Герейнт все повече заприличваше на баща им. Когато нямаше работа, ставаше мрачен като буреносен облак и седеше загледан в огъня или неспокойно обикаляше из двора. Една вечер, докато му носеше пиво, Бриту се препъна и разля халбата. Герейнт скочи и го удари толкова силно, че хлапето падна на колене.
— Копеле непохватно!
Докато момчето се свиваше на пода, ръката на Герейнт сякаш сама плъзна към кинжала. Брангуен се хвърли между двамата.
— Удръж си десницата, Геро! Сториш ли нещо на детето, само след пет минути ще плачеш от угризения.
Разплаканият Бриту избяга от залата. Брангуен видя как останалите слуги гледат към тях с пребледнели лица и ужасени очи. Сграбчи Герейнт за раменете и го разтърси с всичка сила.
— О, мътните да го вземат — промърмори Герейнт. — Благодаря ти.
Брангуен собственоръчно му донесе още пиво, после отиде в конюшнята и както бе очаквала, завари Бриту да хълца върху сеното. Закачи фенера си на един гвоздей, после седна до него и го погали по рамото. Хлапето беше едва на дванайсет години — дребно и костеливо за възрастта си.
— Хайде, хайде — каза Брангуен. — Дай да те видя.
Бриту избърса сълзите с ръкав и обърна лице към нея. На бузата му се издуваше грозно червено петно, но окото не беше засегнато.
— Лорд Герейнт вече съжалява за това. Няма да се повтори.
— Благодаря, милейди — избъбри хлапето. — Какво му става на лорд Герейнт напоследък?
— Обезумял е от скръб за баща ни, това е.
Бриту се позамисли, опипвайки подпухналата си буза.
— Ако не бяхте вие, щеше да ме заколи. Поискате ли някога нещо от мен, кълна се, че ще го сторя.
По-късно тази нощ, когато всички бяха заспали, Брангуен се измъкна от стаята си и отиде при Герейнт, който спеше в бащините покои върху голямото легло с изваяни колони и тежки завеси с бродирани по тях ястреби като символ на клана. Вмъкна се под завивките, разбуди го с целувки и му се отдаде, за да съхрани спокойствието на дома. Сетне, когато той лежеше замаян в прегръдките й, отпуснат до последното мускулче, тя за пръв път усети единствената власт, която й бе отредена като на жена — властта да използва красотата и тялото си, за да отведе своя мъж там, където ще слуша нея, а не само собствените си капризи. С моя принц би било другояче, помисли тя. По бузите й бликнаха сълзи, ала за щастие мракът ги криеше от Герейнт.
Макар че Брангуен предвидливо побърза да напусне леглото му и да се завърне в своето, на следващата сутрин за пръв път усети, че другите в къщата почват да подозират. Мъжете очевидно не забелязваха нищо, но понякога Брангуен зърваше как Лъда я гледа със страх и недоумение. Издебна Герейнт насаме и му заръча да отиде на лов и да я остави на мира.
През следващите няколко дни той наистина по цели часове не й обръщаше внимание, ловуваше или яздеше из имението; дори се накани да посети Мадок или Блейн. Но всеки път щом попаднеха в една и съща стая, тя усещаше как зорко се вглежда в нея, сякаш я пазеше като безценно съкровище. Колкото и да го отблъскваше, най-сетне той настоя да излязат сред хълмовете.
Този следобед се любиха в малка върбова горичка. Никога не го бе виждала тъй страстен — обладаваше я с такава жар, сякаш всеки път само разпалваше похотта си, вместо да я утоли. Накрая заспа в прегръдките й. Тя го подпираше и галеше косите му, но се чувстваше изморена, толкова изтощена, че искаше да потъне в земята и никога вече да не види небето. Когато се събуди, Герейнт седна, протегна се и я погледна с усмивка. Кинжалът лежеше сред разхвърляните му дрехи.
— Геро, убий ме сега.
— Няма. Не още.
Изведнъж Брангуен разбра, че е време да умрат, че трябва да умрат сега, още този следобед. Надигна се и го стисна за ръката.
— Убий ме сега. Умолявам те.
Герейнт замахна и за пръв път й удари плесница. Когато тя се разплака, той я грабна в прегръдките си, целуна я и замоли за прошка. Брангуен му прости, защото нямаше друг избор — за нея той беше нещо повече от живота; беше и нейната смърт. Докато яздеха обратно, тя през цялото време усещаше до болка как нещо в нея отчаяно настоява, че трябва да умрат. Когато навлязоха в двора, видя вързаните коне. Лорд Блейн им бе дошъл на гости.