— Тъй ли? Не знаех.
— О, тъй си беше, ама отдалече, по бащински дето се вика. Та, ето какво му речи. Преди около месец трябва да е било, пажът в дъна хвана треска, и то от най-упоритите. Поне пет пъти ходих дотам, додето вдигнах момчето на крака. И лорд Герейнт ми даде цял еленов бут за тая работа. Имаш ли, Ина, вика, билка против безумие? Шега трябва да е било, ама тъй се усмихваше, че ми смрази душата. А пък последния път като ходих нагоре, видях Герейнт да ридае на бащиния си гроб.
— Бъди уверена, че ще разкажа на Регор за това. А как търпи Брангуен да живее затворена с такъв брат?
— Е, тъкмо туй ми е най-чудно. Човек би си рекъл, че ще да е съкрушена, обаче тя броди като насън. Щях да река, че чака дете, ама от кого да го има? Замаяна ми се види, като да е надула корема, обаче онзи неин годеник отдавна не се е мяркал. Добре де, това предай на Регор от мен.
По обратния път Невин изстиска от упоритото муле цялата бързина, на която бе способно, ала въпреки това му бяха необходими два дни, за да достигне новия си дом. В дивата гора на север от Глигановите владения двамата с Регор бяха разчистили голямо парче земя край един поток. От дънерите си построиха кръгла къща, а земята засяха с боб, ряпа и други зеленчуци. Тъй като лечителската слава на Регор се движеше на север заедно с него, скоро разполагаха с изобилие от храна и дори няколко монети, защото местните селяни, били те свободни или крепостни, охотно разменяха пилета и сирене срещу неговите билки. Сега, когато бе твърде късно, Невин разбираше, че е могъл да осигури на Брангуен скромен, но приятен живот сред гората. Само да не беше такова говедо, проклинаше се той, такъв безнадежден глупец!
Пред къщата Регор лекуваше възпаленото око на някакво момченце, докато майката клечеше наблизо. По парцаливата кафява туника Невин разбра, че е крепостна. Гледаше съвършено безизразно, сякаш изобщо не я интересуваше дали детето ще оздравее или не, въпреки че го бе довела чак дотук. На лицето й имаше старо клеймо, едва различимо върху мръсната кожа. Макар едва тригодишно, хлапето вече също бе жигосано и белегът го превръщаше в доживотна собственост на лорд Блейн. Регор го бе настанил върху един пън и бършеше възпаленото око с парцалче, натопено в билков мехлем.
Невин отиде да върже мулето при дорестия кон. Когато се върна, крепостната го огледа с привидно безразличие. Дори и от десет крачки се усещаше миризмата на неизмита плът и мръсни дрипи. Регор я повика, даде й гърненце с мехлем и обясни как да го използва. Тя го изслуша и по лицето й трепна искрица надежда.
— Не мога да ви платя много, милорд — каза жената. — Донесох малко ранни ябълки.
— Изяж ги с детето, като се приберете.
— Благодаря. — Тя се загледа в земята. — Чух, че лекувате бедните хора, но отначало не вярвах.
— Вярно е. Така казвай на всички.
— Толкова се страхувах. — Тя продължаваше да гледа надолу. — Ослепее ли детето, няма да става за работа и ще го убият.
— Какво? — намеси се Невин. — Лорд Блейн никога не би сторил подобно нещо.
— Лорд Блейн ли? — Тя го погледна с измъчена усмивка. — Е, да, не би го сторил. Той не знае, че живеем, та камо ли да ни убие. Надзирателят, милорд, той щеше да се погрижи.
Невин си помисли, че навярно това е самата истина. Като принц много по-често се бе тревожил за конете, отколкото за крепостните. Благодарение на Регор започваше да вижда света по друг начин.
След като жената си тръгна, Регор и Невин влязоха в колибата — светло, проветриво помещение, ухаещо на прясно отсечен бор. Благодарните селяни им бяха донесли и мебели: маса, скамейка, етажерка за кухненски съдове. Отстрани беше недовършеното огнище, с което Невин влагаше своя дял в строежа. Той наля от бъчвата пиво в две нащърбени халби и седна на масата срещу Регор.
— Как беше пътуването? — запита Регор. — Как я кара старата Ина?
— Не е зле, учителю. Но ми разказа нещо странно за Ястреба. Ах, богове, клетата ми Брангуен! Трябваше да сторите каквото би сторил баща ми — да ме пребиете до смърт заради глупостта!
— С това не бих постигнал нищо, освен да ти внуша погрешното чувство, че си изкупил греха си. — Регор се бореше с гнева. — Добре де, каквото било — било. Разкажи ми сега.
Докато Невин разказваше, Регор го слушаше с привидно спокойствие, но пръстите му се стягаха все по-силно около халбата. Накрая той тихичко изруга.
— Най-добре ще е да понадникнем в тая история. Между нас казано, старата Ина направо надушва кога една девойка чака дете. Не може да е от теб, така ли?
— Не, освен ако жените забременяват и от копнежа по тях.
Регор се усмихна, макар че погледът му оставаше мрачен.