Невин така и не разбра колко дълго е споделял с Герейнт тази последна стража. По някое време огънят догоря и видението изчезна, но щом хвърли нови дърва, незабавно съзря как Герейнт крачи, крачи, крачи и мечът му се люшка, проблесвайки в светлината на факлите. Най-сетне Невин дочу звук — Герейнт също го чу и отметна глава като стреснат елен. Конски копита трополяха нагоре по склона. Герейнт се отправи напред с широка крачка и спря насред портата, вдигнал меча за бой. Следван от рицарите си, лорд Камлан навлезе в осветения кръг и спря пред неподвижния, усмихнат Герейнт. Когато Камлан изтегли меча си, всички бойци сториха същото.
— Къде е трупът на брат ми?
— До огнището. Би ли погребал с него един от моите коне?
С тревога върху младежкото си лице Камлан се приведе в седлото, за да огледа приятеля, който бе станал негов враг. После тревогата изчезна, прогонена от студения, праведен гняв на отмъстителя. Той размаха меча, изкрещя и пришпори коня си. Бойците препуснаха напред и обкръжиха врага. Под светлината на факлите Невин видя меча на Герейнт да излита над тълпата, обагрен с прясна кръв. Изцвили кон, хората закрещяха, после тълпата се отдръпна назад. Герейнт лежеше мъртъв. Без да обръща внимание на кръвта, бликаща от разсечената му буза, Камлан скочи от седлото, пристъпи напред и коленичи до него. Вдигна меча си с две ръце и отсече главата на Герейнт. Изправи се, стиснал косите й, сетне замахна и с яростен вой я запокити към стената.
Писък разкъса видението — писъкът на Брангуен. Невин тромаво се надигна и изтича към нея, докато тя се изправяше с ридания.
— Геро! Мъртъв е. Геро, Геро, Геро! — Гласът й изтъня до писък. — Камлан… ах, богове… той отсече… той… ах, богове! Геро!
Невин я стисна с всичка сила в прегръдките си. Брангуен се бореше, блъскаше се в ръцете му, оплаквайки своя брат и баща на детето й. С мрачна решителност Невин продължи да стиска, докато тя най-после замлъкна.
— Как разбра? Гуени, кажи ми! Как разбра?
Брангуен само хълцаше, треперейки безсилно с цялото си тяло. Невин продължи да я прегръща и да я гали по косата, докато му се стори, че почва да се успокоява. Когато я пусна, тя отметна глава и отново закрещя.
Тъй продължи с часове. Тъкмо успяваше да я успокои, спомените й се завръщаха и тя пак почваше да пищи и да се мята. Но силите й постепенно се изчерпаха. Той я положи върху сгънатите плащове, после легна до нея и я остави да ридае в прегръдките му. Когато най-сетне Брангуен заспа, Невин се загледа в догарящия огън, докато също задряма от изтощение.
Но след по-малко от час се събуди и откри, че тя е изчезнала. Скочи на крака и хукна към речния бряг. На фона на нощното небе смътно различи тъмен силует досами водата.
— Гуени!
Тя не извърна глава, дори не се поколеба и политна в реката, преди Невин да я достигне. Преметна се, влачена от дългата рокля и изчезна. Невин се хвърли след нея. Мрак… сблъсък с ледената вода… нищо не виждаше, дъхът му спря. Течението го повлече, но когато изплува на повърхността, не видя пред себе си нищо, освен черни води. Ако Брангуен бе потънала, можеше неусетно да мине над нея.
И макар да знаеше, че е безсмислено, той продължи да се гмурка, да плува напред-назад из реката като куче, гонещо ранена патица. Изведнъж течението го завъртя сред мрака и жестоко го блъсна в нещо остро. Скала. С изгарящо от болка рамо, Невин се добра до брега и изпълзя навън само миг, преди да загуби сетни сили. Дълго лежа там, задъхан и разплакан.
Когато из небето плъзнаха първите бледи лъчи, Невин се изправи и тръгна надолу по течението. Беше обезумял от скръб и не знаеше какво върши; просто вървеше и я търсеше. По изгрев слънце я откри, изхвърлена от течението на песъчливите плитчини. Лежеше по гръб с мокри и оплетени златисти коси, с широко отворени сини очи, втренчени безжизнено към небето. Бе изпълнила клетвата си пред боговете. Невин я вдигна, преметна тялото й върху здравото си рамо и тръгна назад към бивака. Можеше да мисли само за едно — че трябва да отнесе Гуени у дома. Загърна тялото й в двата плаща и го завърза върху седлото.
Нощта вече наближаваше, когато Невин се добра до горската колиба. Регор изтича навън и застина, виждайки товара върху седлото.
— Закъснял си.
— Било е късно още от мига, в който той е легнал при нея.
Невин свали мъртвата, внесе я при огнището и седна до нея. Докато колибата бавно потъваше в мрак, той просто седеше и я гледаше, сякаш очакваше да надигне глава и да му се усмихне. По някое време Регор влезе с фенер в ръката.