— Погрижих се за коня.
— Благодаря.
Бавно, откъслечно, дума по дума, Невин разказа цялата история. Регор слушаше и кимаше от време на време.
— Горката девойка — промълви той накрая. — В нея имаше повече чест, отколкото в теб и брат й.
— Така е. Зле ли ще постъпя, ако подиря смъртта върху нейния гроб?
— Да. Забранявам ти.
Невин кимна разсеяно и се запита защо е тъй спокоен. Смътно усети, че учителят се привежда над него.
— Момко, тя е мъртва. Трябва да го приемеш. Можем само да се молим на боговете да й дадат по-добро бъдеще.
— Къде? — яростно запита Невин. — В сенките на Отвъдното ли? Как може да има богове, щом я оставиха да умре, а не убиха негодник като мен?
— Е, хайде, момко, ти си обезумял от скръб и искрено се боя, че ще останеш в това състояние, ако продължиш да се терзаеш. Боговете нямат нищо общо. Това е истината. — Регор кротко положи длан върху рамото на Невин. — Хайде, ела да седнем на масата. Остави клетата Гуени да почива.
Послушанието, с което вече бе свикнал, спаси Невин. Той покорно се изправи на крака, последва Регор до масата, седна на посоченото от учителя място и пое халбата с пиво просто защото така му бе наредено.
— Сега изпий това, без да се бавиш. Точно така. Браво, момко. Мислиш, че си е отишла завинаги, нали? Навеки откъсната от света — тя, клетата девойка, която толкова обичаше живота.
— А какво друго да мисля?
— Мисли за истината, която ще ти кажа. В деомера се крие велика тайна и не бива да я разкриваш никому, освен ако те запита за нея. А никой не пита, без да е белязан от самия деомер. Ето каква е тайната: всеки, бил той мъж или жена, живее не веднъж, а много пъти, отново и отново, снове между този свят и отвъдния. Това, което тук ни се струва смърт, момко, е само раждане в другия свят. Да, тя изчезна, но отиде в онзи друг свят и се кълна пред теб, че там някой ще я посрещне.
— Никога не бях допускал, че ще ме лъжеш! За какво ме мислиш? За дете, което не може да устои на скръбта без някаква сладка приказка?
— Не те лъжа. И скоро, когато напреднеш в обучението, ще извършиш и видиш неща, които ще ти го докажат. А засега просто ми вярвай.
Невин се колебаеше на ръба на доверието.
— А подир време — продължи учителят — тя ще умре за онзи друг свят и пак ще се роди в нашия. Не мога да знам дали пътищата ви ще се кръстосат отново. Не ти и аз ще решим това, а Великите, Властелините на Уирда. Би ли се усъмнил в клетвата ми?
— Никога.
— Давам ти я тогава. — Регор въздъхна морно. — И тъй като човек по-лесно вярва на горчивото, отколкото на сладкото, ще ти кажа още нещо. Ако пак се срещнете, било то в този живот или в другия, ще имаш голям дълг пред нея. Ти я предаде, момко. Иска ми се да те прогоня, ала това би означавало, че и аз съм те предал. Ще трябва да изкупиш греха си и товарът няма да е лек. Може да ти звучи красиво, че пак ще се срещнете, но помисли само какво й дължиш. Трябваше да прозреш коя е, глупецо! Мислеше за нея като за скъпоценност или за породист кон, а тя бе най-прекрасната жена в живота ти, по-скъпа от всичко на света. О, богове, под проклетата хубост се криеше жена с деомер, равен на твоя. Как мислиш, защо непрекъснато се навъртах около Ястребовите владения? По какъв начин би получила разрешение да изучава деомера, освен чрез подходящия мъж? Нима баща й би я пуснал сама да дири онова, което й се полага по рождение? Да не би случайно да си се влюбил в нея още от пръв поглед? Ти го знаеше, глупецо, или поне трябваше да го знаеш — бяхте двойка и се привличахте! — Регор стовари длан върху масата. — Но сега вече я няма.
Невин изтръпна, вледенен от болка и срам.
— И някой ден тя ще трябва да започне всичко отначало — безмилостно продължи Регор. — Като бебе, сляпо, невежо, на което му трябват години, за да проговори и да почне самичко да се храни. Пак ще трябва да порасне, а междувременно кралството отчаяно се нуждае от майстори на деомера! Глупецо! Знае ли някой къде ще си ти дотогава?
Невин не издържа, захлупи лице върху масата и зарида. Регор бързо се изправи и го потупа по рамото.
— Е, хайде, извинявай, момко. Ще имаме време за разговори, когато превъзмогнеш скръбта. Излишно е да наливаш оцет в раните си. Хайде, прости ми.
Ала Невин още дълго не спря да плаче.
На сутринта двамата отнесоха Брангуен в гората. Докато помагаше на Регор да изкопае гроба, Невин усети как го обзема ледено спокойствие. Вдигна мъртвата за последен път, положи я и подреди до нея всичките си подаръци. Независимо къде, в този живот или в отвъдния, искаше тя да има накити като за принцеса, каквато трябваше да стане. После двамата засипаха гроба и натрупаха отгоре каменна могилка, за да попречат на дивите зверове да я изровят. Гората се простираше наоколо пуста и безмълвна. Брангуен щеше да лежи далече от своите прадеди. Когато положиха последния камък, Регор вдигна ръце към слънцето.