— Свърши се — извика той. — Нека почива в мир.
Невин падна на колене до каменния куп.
— Брангуен, любов моя, прости ми! Ако някога пак се срещнем, кълна се да изкупя греха. Кълна ти се — не ще намеря покой, додето не го изкупя.
— Дръж си езика! Не знаеш какво говориш.
— Не ме е грижа… все едно, кълна се. Не ще намеря покой, додето не изкупя греха си.
От ясното небе долетя грохотът на гръмотевица, после още една и още една — трикратен глух тътен мощно се затъркаля над гората. С пребледняло лице Регор се отдръпна от гроба.
— Великите приеха твоето жертвоприношение.
След гръмотевиците тишината изглеждаше оглушителна, непоносима. Невин се изправи, треперейки като в треска. Регор сви рамене и вдигна лопатата.
— Е, свърши се, момко. Обетът си е обет.
Когато горите се обгърнаха в пурпур и злато, а откъм север повяха студени ветрове, гуербрет Мадок намина към тях. Като се прибра от гората с товар съчки, Невин завари пред колибата коня на негово превъзходителство със закачен на седлото щит. Захвърли съчките под навеса и изтича в колибата, където Мадок и Регор седяха на масата с халби пиво пред тях.
— Ето го и чирака ми, ваше превъзходителство. Щом толкова се интересувате да го видите…
— Да ме убиете ли дойдохте? — запита Невин.
— Не ставай глупав, момко. Дойдох да предложа помощта си на Брангуен, ала узнах, че съм закъснял.
Невин седна и усети как скръбта отново стяга сърцето му.
— Как ме открихте?
— Поразпитах тук-там. Когато те прогониха, аз останах в двореца и се опитах да убедя негово височество да промени решението си. Вятър работа — все едно да изстискаш от ряпата медовина. Тогава благородната ти майка ми подхвърли, че си тръгнал да изучаваш деомера и няма никаква надежда да се откажеш. А когато след убийството на Блейн отидох при лейди Рода, подочух от слугите клюки за някакъв странен билкар и неговия чирак. Я да ги видя, рекох си, но досега все не намирах време.
— Достойно за похвала — каза Регор. — Негово превъзходителство има много по-зорко око от обикновените хора.
Мадок трепна като ударен.
— Простете, ваше превъзходителство, може би не съм избрал най-точната дума.
— Сам не знаеш колко точно улучи — каза Мадок. — Герейнт и неговата богопротивна страст. Видях я и като последен глупец си държах езика зад зъбите с надеждата, че греша.
— Ако това може да бъде утеха, никой в кралството не би помислил да ви упрекне.
— Няма утеха, когато човек сам се упреква. Но после чух, че нашият принц е успял да я отведе в последния момент. Е, рекох си, поне да намеря клетницата преди да е дошла зимата и да се погрижа за нея и детето. — Гласът му затрепера. — Късно било. Никога не ще си простя.
В колибата настана ледена тишина.
— Как е лейди Рода? — запита най-сетне Регор. — Скърбя за нея, ала не посмях да отида нататък.
— Е, тя е войнишка съпруга и майка на войници. След време сърцето й ще зарасне. Кълна се във всички небесни богове, грешен съм и пред Блейн! Калпаво подобие на мъж съм аз — да приема верността на един човек, а сетне да го изоставя на смъртоносната участ.
— И Ястреба вече не ще полети. Тежка гледка е гибелта на един клан.
— Да, пълна гибел. Кралят предаде Ястребовите владения на Глигана като кръвен откуп за убийството на Блейн. Кой ли владетел някога отново ще вземе прокълнатия герб?
— Прав сте — обади се Невин. — А междувременно бардовете ще пеят балади за Брангуен и Герейнт. Чудя се какво ли ще съчинят.
Регор изсумтя.
— Нещо далеч по-добро, отколкото би трябвало. О, без съмнение.
ДЕВЕРИ, 1058
Ако желае да овладее деомера, човек трябва преди всичко да се научи на търпение. Нито един плод не пада от дървото, преди да е узрял.
Тъй рано напролет речните води бяха още студени. Джил с кискане заподскача из плитчината, докато събра смелост да коленичи на пясъчното дъно. Дивите любопитно се струпаха наоколо — странните им лица се очертаваха във водните кръгове, изящни сребристи фигури се стрелкаха насам-натам като риби, докато я гледаха как се мъчи криво-ляво да измие косата си без сапун. По-рано никога не я вълнуваше дали е чиста или не, но напоследък бе почнала да усеща, че тия неща са важни. След като свърши, тя се изтъркаля като кон по тревистия бряг, за да изсъхне, после изтича обратно към бивака в лесковата горичка. На ливадата кротко пасяха нейното сиво пони и татковият боен кон. Кълин все още не се бе върнал от близкия чифлик, където отскочи да купи храна. Джил побърза да се облече. От известно време се чувстваше неудобно при мисълта, че тате може да я види без дрехи.