— Хубави камъни.
— Прав си. Само бъди така добър да не разпитваш откъде съм ги намерил.
Кълин се ухили и търкулна рубина по тезгяха. Ото се настани на високата табуретка и замислено отхапа от хляба.
— Брошки, пръстени, гривни? — запита той с пълна уста. — Или може би ще й хареса да има скъпоценно ковчеже? Обици?
— Право да ти кажа, нищо от изброеното. Искаме един сребърен кинжал.
С дрезгав, победоносен смях Джил се хвърли на шията на баща си. Лукаво усмихнат, Кълин се изтръгна от прегръдката и я целуна по бузата.
— Ама че странен подарък за девойка — промърмори Ото.
— Не и за диво коте като това тук. Изтормози стария си татко да я учи на бой с мечове.
Изненадан, Ото се обърна към Джил. Сивото джудже изникна от въздуха, клекна на тезгяха и опипа един рубин с дългия си пъпчив пръст. Джил се протегна и го избута, сетне по очите на Ото разбра, че и той го е видял. Джуджето направи обидена физиономия и изчезна. Ото се усмихна заговорнически към Джил.
— Е, девойче, сигурно и ти ще искаш като татко си знака на ястреба.
— Кълна се в задниците на боговете, Ото — намеси се Кълин. — Стават вече четиринайсет години откакто ми изкова кинжала. Адски добра памет имаш.
— Така е. Паметта служи добре, стига да знаеш как да я използваш. Е, извадихте късмет. Тъкмо имам тук един готов кинжал, тъй че остава само да му гравирам знака. Преди около година един от вашите ми доведе някакъв хлапак, дето искаше да хване среброто. Направих му кинжала, обаче, пусто да остане, хлапето взе много да разпитва за рибарските лодки, та тъй и не доживя да ми плати. Добре поне, че не бях сложил знака, инак щях да остана на загуба.
Късно следобед Джил се върна при златаря да вземе готовия кинжал. С разтреперани от вълнение ръце стисна дръжката и предпазливо плъзна пръст по острието. Някой обикновен деверийски майстор би изобразил ястреба с кръгче за главата и два триъгълника вместо криле, но птицата на Ото изглеждаше като жива до най-малки подробности, имаше даже пера, макар че не бе по-висока от един пръст.
— Много красиво, наистина — каза Джил.
Джуджето се появи да види какво става. Когато Джил услужливо протегна кинжала към него, Ото тихичко се разсмя.
— Странна си, млада девойко — каза той. — Виждаш Дивите, без дори да се напрегнеш.
— О, значи съм била странна, тъй ли? Добри ми ковачо, ти също ги виждаш.
— Че ги виждам, виждам ги, обаче защо — това си е моя тайна и никому не ще я разкрия. Колкото до теб, девойче, не е ли имало елфическа кръв в майчиния ти клан? Още от пръв поглед си личи, че при Кълин няма такова нещо.
— Какво? Та как е възможно? Елфи има само в детските приказки.
— Тъй ли било? Е, елфите от приказките може и да са чиста измислица, но това е защото никой по тия места не знае за истинските елфи. Наричат се Елкион Лакар, да, точно тъй се наричат и ако срещнеш някой от тях, хич не му вярвай. Вятърничава пасмина са и толкоз.
Джил се усмихна любезно, но беше уверена, че Ото е изкуфял. Той подпря брадата си в шепа, огледа я внимателно и накрая запита:
— Кажи ми нещо. Харесва ли ти да пътуваш с баща си? Кълин често е адски груб.
— Не и с мен. Е, случва се понякога. Но е просто великолепно да обикалям с него и да виждам толкова много неща.
— А какво ще стане, когато ти дойде време да се омъжиш?
— Никога няма да се омъжа.
Ото се усмихна, без да крие съмнението си.
— Е, някои жени не се омъжват — каза Джил. — Изучават занаят, например да предат или нещо подобно и си отварят магазин.
— Права си, може някога и ти да откриеш подходящ занаят. Слушай, малка Джил, ще ти задам гатанка. Ако някой ден срещнеш никой, попитай го с какъв занаят да се захванеш.
— Извинявай, но какво…
— Казах ти, че е гатанка, нали така? Запомни: ако някой ден срещнеш нев ин, той ще ти разкаже повече. А сега тичай при татко си, че току виж те наплескал за закъснението.
По целия път към хана Джил озадачено си мислеше за Ото и неговата гатанка. Накрая реши, че според скрития смисъл на гатанката никой не може да й каже какво да прави, защото ще постъпи както сама прецени. Но Ото не беше чак толкова лесен за разгадаване.
— Тате — запита тя, — що за човек е Ото?
— А? Какво искаш да кажеш?
— Ами… не прилича на обикновен човек.
Леко раздразнен, Кълин сви рамене.
— Е, сигурно не е приятно за един мъж да бъде роден толкова нисък — каза той накрая. — Предполагам, че затова е тъй груб и сприхав. Ами помисли си само — коя девойка би го взела за съпруг?
Отговорът изглеждаше разумен, но въпреки всичко Джил не можеше да се отърве от чувството, че в златаря Ото има нещо много странно.
Вечерта кръчмата бързо се препълни с търговци от панаира и селяни, дошли за по още едно питие, преди да потеглят към къщи. Макар че в залата беше горещо от запаленото огнище и около фенерите гъмжаха облаци от комари, Кълин не прояви желание да напусне масата след вечеря. Джил знаеше, че щом има пари в джоба, ще пие до сутринта и вече се бе наканила по-късно да му се скара, за да не пропилее всичко на бърза ръка. По някое време четирима от войниците на местния владетел с извезани на ризите лисици влязоха в кръчмата да пийнат и да задяват прислужницата. Джил тревожно ги държеше под око. Трима от тях разговаряха и се смееха гръмогласно, но четвъртият стоеше малко настрани. Изглеждаше на не повече от петнайсет години, тъй че явно тепърва му предстоеше да се прояви в сражение или кръчмарски бой. Джил искрено се надяваше момъкът да не допусне глупостта да се заяде с Кълин, защото беше доста красив. Изведнъж осъзна, че и той зяпа към нея. Веднага наведе глава и заби нос в халбата си.