— Не толкова бързо — скастри я Кълин.
— Извинявай, тате. Слушай, да ти донеса ли още една? Кръчмарят е толкова зает, че изобщо не поглежда към нас.
Джил отскочи за пиво и пое обратно, без да откъсва очи от пенестата халба. Когато усети някой да я докосва за лакътя, тя надигна глава и видя срещу себе си широко усмихнатия млад войник.
— Чакай малко — каза той. — Може ли да те питам нещо?
— Може, но не обещавам да отговоря.
Другите войници се насъбраха наоколо и се разкискаха. Макар и изчервен до уши, момъкът продължи с колеблив глас:
— Такова… не се обиждай, обаче момче ли си или момиче?
— Момиче, само че това изобщо не те засяга.
— Ами… аз… така си и мислех, защото си много хубава.
Джил онемя.
— Да де, честна дума — продължи момъкът малко по-храбро. — Може ли да те черпя една халба?
— Хей! — Кълин се задаваше към тях с широка крачка. — Какво става тук?
— Той просто ме заговори, тате.
Момъкът рязко отстъпи назад и се блъсна в приятелите си.
— Слушай, млад непрокопсанико. Името ми е Кълин от Кермор. Случайно да си го чувал?
Лицето на момъка пребледня. Другите войници се сблъскаха един с друг в бързината да оставят своя приятел съм срещу Кълин.
— Виждам, че си го чувал — каза Кълин. — А сега никой от вас да не е проговорил повече на дъщеря ми.
— Няма. Кълна се.
— Добре. — Кълин се завъртя към Джил. — И ти да не си проговорила с тях. Връщай се на масата.
Джил изтича да седне и в бързината едва не разля пивото. Кълин остана на място със скръстени ръце, докато войниците безславно се изнизваха през вратата; после се върна и седна до нея.
— Слушай! Следващия път, когато някой млад глупак ти изтърси нещо неподобаващо, веднага да ме потърсиш. Ах, пъклото да го вземе, пораснала си, нали? А пък аз изобщо не забелязвах досега.
Когато очите им се срещнаха, Джил изпита чувството, че е сторила нещо позорно и по някакъв начин го е предала. А и погледът на баща й я стресна — странно студен и преценяващ, той я караше да се чувства омърсена. После Кълин рязко извърна глава и тя разбра, че е смутен не по-малко от нея. Джил въздъхна от печал и съжаление, че не може да поговори с майка си. Едва по-късно си спомни как младият войник й каза, че е хубава. И неволно я обзе радост.
През един ден, когато дърветата бяха облекли пурпурни одежди, а студеният дъждец покриваше улиците с лепкава кал, Невин пристигна в Дън Мананан. Нае стая в хана, прибра в обора коня и товарното муле, после се загърна с окърпения плащ и побърза към работилницата на Ото златаря. Деомерът си имаше причини да държи под око сребърните кинжали; тъй като повечето от тях бяха свестни момчета, допуснали по едно-единствено тежко провинение, можеха да бъдат полезни в редките случаи, когато деомерът се нуждаеше от помощта на меча. Невин познаваше всички майстори в кралството, които ги обслужваха, макар че малцина сред тях бяха тъй странни като Ото — джудже в доживотно изгнание от далечните северни кралства на своя народ. Когато Невин застана на прага, златарят с най-сърдечни поздрави го покани в работилницата, където пламтеше огън.
— Ще приемете ли халба греяно пиво, милорд?
— Разбира се. Тия стари кокали вече не издържат на влагата.
Ото си позволи да се усмихне на шегата. В края на краищата, двамата се познаваха вече от около двеста години. Невин придърпа до огнището единствения стол в стаята и протегна ръце към пламъците, докато майсторът се суетеше наоколо. Ото напълни догоре една метална кана с пиво от бъчвата край стената, добави щипка бардекска канела, после захлопна капачето, за да не влиза пепел, когато я сложи в жаравата.
— Надявах се да наминете някой ден — каза той. — Май имам новини за вас. Онази ваша девойка, дето толкова ви тревожеше… вече й е време да се възроди, нали?