Нажеженият въздух трептеше над пожълтялата трева и съсухрените жита. Там, където някога бе текла река Нер, сега между бреговете едва се влачеше струйка кафява, тинеста вода. Голи до кръста пастири водеха зажаднелите крави да лочат от тази рядка кал. Бардът Гуеран спря на брега да ги погледа, после вдигна очи към небето — жесток, безупречно син кристален купол. Макар че бе излязъл да поброди из полето, докато обмисля новата си песен, сърцето му нашепваше единствено за сушата и за страховитата гладна зима, която щеше да дойде тепърва. Той потръпна, обърна гръб на реката и се отправи обратно към дъна на Белия вълк.
Обкръжена от насипи, малката крепост се издигаше върху невисок хълм. Зад вътрешната дървена ограда стърчеше масивен каменен брох, вперил тесните процепи на прозорците си към вътрешния двор. Дворът бе опустял под жаркото слънце, само няколко замаяни мухи лениво бръмчаха насам-натам. Гуеран побърза към голямата зала, съхранила блажена прохлада зад прегръдката на каменните стени. Лорд Мароик седеше в края на почетната маса. До него имаше двама жреци на Бел с дълги бели туники, златни огърлици и лъщящи от пот бръснати глави.
Когато Гуеран коленичи пред лорда, старшият жрец Обин му се усмихна, присвивайки очи под натежалите клепачи. Лорд Мароик, трийсетинагодишен червендалест мъж с бледоруса коса и мустаци, прекъсна разговора, за да се обърне към своя бард.
— Тъкмо те чакахме да се върнеш. Има въпрос към теб. Чудех се дали бардовете могат да викат дъжд.
— Де да можех. Предполагах, че негова святост би ни сторил тази велика добрина.
— Точно за това разговаряхме с негово благородие — каза Обин. — Мислим да умилостивим боговете с конско жертвоприношение.
— Без съмнение подобно благочестиво дело би се понравило на великия Бел.
Обин се позамисли над тия думи, докато по-младият му спътник гледаше с въжделение към каната с пиво.
— Въпросът е с какво сме разгневили Бел — изрече най-сетне Обин. — Жертвоприношението може да се окаже безсмислено, ако над областта тегне проклятие.
— А смята ли негова святост, че има подобно проклятие? — запита Гуеран.
— Негова святост не знае. — Обин благоволи тъничко да се усмихне. — Един жрец може да разгадае поличбите за бъдещето, но само бардовете умеят да тълкуват миналото.
Гуеран въздъхна, когато осъзна какво иска Обин от него — онзи смъртно изтощителен ритуал, наречен Отваряне на кладенеца, с който бардът може насън да се пренесе в миналото и да разговаря с духовете на отдавна изчезнали хора. Изкушаваше се да откаже, но си представи страшния глад, ако хората останеха без реколта.
— Бардът може да се опита да изтълкува миналото, ваша святост, но аз виждам само каквото ми показва моята Агуен. Ако тя благоволи, може и да ви бъда от полза. Ще присъствате ли?
— С най-голямо удоволствие. Довечера?
— Защо пък не? Когато луната изгрее, ще дойда в храма.
За да отпочине преди тежкото изпитание, Гуеран се изкачи в своите покои на третия етаж — две стаи край централната площадка на спиралното стълбище, една за децата и прислужника, другата за него и жена му. Втората стая свидетелстваше за небивалата щедрост на лорд Мароик към неговия бард: масивно легло с бродирани завеси, изящна ракла, маса, два стола и малък бардекски килим. На масата бяха сложени двете му арфи — едната съвсем обикновена, ръчна, а другата тежка и гъсто покрита с дърворезба — тя беше за тържествени случаи. Гуеран разсеяно дръпна няколко струни и се усмихна на мекото, звънко ехо.
Сякаш повикана от звука, жена му Лийса изникна откъм детската стая. Макар да беше красива, с черна коса и големи сини очи, истинската й хубост се криеше в гласа — топъл, леко дрезгав, мелодичен и пъргав като вятър сред клоните. Тъкмо този глас бе запленил сърцето на Гуеран още първия път, когато го чу — преди десет дълги години. Тогава тя бе едва петнайсетгодишна девойка, а той — младеж на двайсет и пет, току-що завършил обучението си и вече мислещ за женитба.
— Ето те и теб, обич моя — каза Лийса. — Още ли са долу жреците? Качих се тук, за да избягам от тях.
— О, тръгнаха си. Довечера отивам в храма да им помогна.
Лийса ахна и меките й устни трепнаха. Гуеран със смях стисна ръцете й.
— Хайде де, няма да ме положат на олтара, както по времето на Зората.
— Знам. Просто в тия жреци има нещо такова, че ти се ще изобщо да не те поглеждат. Искаш ли да поспиш? Ще изведа децата навън.