— Благодаря, май наистина така ще е най-добре.
На вечеря Гуеран не хапна нито залък. В ранния здрач той изведе сивия кон от обора и потегли през сенките, горещи като лятно пладне. Върху притъмняващото небе издутата пълна луна висеше над хоризонта и пръскаше сребърно сияние над ниви и гори. На четири мили северно от дъна, сред малка дъбова горичка, се издигаше храмът, построен от дърво и покрит със слама. Когато Гуеран въведе коня си между дърветата, един млад жрец се зададе с уверена крачка из мрака. Той пое юздите.
— Ще го отведа в конюшнята. Негова святост ви чака в храма.
В малкото кръгло светилище фенерите хвърляха кръг от златиста светлина пред каменния олтар. Наметнат с дългия бял плащ за тържествени ритуали, Обин стоеше отстрани и протягаше ръце към статуята на бога, издялана от дъбов дънер, чиято кора все още обгръщаше като одежди безформеното тяло. Главата обаче бе грижливо изваяна, с големи втренчени очи и чувствени устни; изящните ръце стискаха за дървените коси две изображения на отсечени глави. Пред олтара лежеше дебела купчина бели овчи кожи.
— Подходящ ли е храмът за работа? — запита Обин.
— Да, ако богът позволи на моята богиня да сподели жилището му.
— Не се съмнявам, че великият Бел ще позволи всичко, което би помогнало на народа му. — Клепачите на Обин запърхаха. — В края на краищата, той е повелител на всички богове и богини.
Без да се захваща с религиозни спорове в най-неподходящия момент, Гуеран се усмихна и коленичи до купчината щавени кожи. Разпръсна ги, за да оформи нещо като ложе, после легна по гръб и скръсти ръце върху гърдите си. Отпусна всички мускули, додето се почувства като труп подготвен за погребение. Обин коленичи край нозете му. Бавно, с мъка, старецът се отпусна назад върху петите си.
— Ще може ли негова святост да остане на колене цяла нощ?
— Негова святост може да стори всичко, което е необходимо.
Гуеран извърна лице към тавана и се загледа в танца на светлините и сенките. Отдавна не бе извършвал този ритуал — откакто преди години му се наложи да поговори с духа на един древен бард на Белия вълк, за да уточни някои неясни моменти от родословието на Мароик. Но сега се отнасяше до нещо много по-важно от суетата на лорда. Той забави дишането си, докато взе да му се струва, че не лежи върху меките кожи, а се рее над тях. Сенките танцуваха сред безмълвието, нарушавано само от тихото, равномерно дишане на стария жрец.
Когато усети, че е на път да се унесе, Гуеран глухо зашепна. Говореше бавно, усещайки с пълна сила всяка дума от Песента на миналото — дар от неговата Агуен и врата към успеха на ритуала.
И при тези думи я видя — Агуен, Бялата дама с бледо лице, с устни като плодовете на калина и гарвановочерни коси. Не знаеше къде я вижда, дали само в съзнанието си или в някое мрачно кътче на света, ала я различаваше също тъй ясно, както тавана над себе си. А сетне и още по ясно — тя се усмихна, прокара пръсти през косата си и му кимна. Мътната светлина на фенерите се превърна в лунно сияние и го обгърна с мъглива, призрачна белота. Чуваше собствения си глас да пее, но словата бяха загубили смисъла си. Последното, което видя, бе как старият жрец привежда глава, за да долови шепота му.
Гуеран вървеше към кладенеца покрай белите брези. Малката зелена морава, трите стройни дръвчета, сивият каменен зид на кладенеца — всичко бе също тъй отчетливо и реално за него, както и храмът, но от двете му страни се простираше фосфоресцираща млечнобяла пустота, изпълнена със странни мъгли. Приседнала на ръба на кладенеца, Агуен го гледаше с жестока усмивчица.
— Все още ли си мой верен слуга? — запита тя.
— Ваш роб съм, милейди. Животът и смъртта ми са във вашите ръце.
Това като че я задоволи, но човек никога не можеше да бъде уверен, защото вместо очи тя имаше две бледи топчета от фосфоресциращата мъгла.
— Какво искаш от мен?
— Дъждът отказва да се излее над нашата област. Можете ли да ми покажете защо?
— Та какво общо имам аз с дъжда?
— Вие сте премъдрата, която сияе в нощта, сърцевината на силата, златната светлина, моя единствена обич и радост.
Тя пак се усмихна, но вече не тъй жестоко и извърна глава, за да надникне в кладенеца. Гуеран дочу тих плисък на води, сякаш далече долу бавно течеше необятната река на сънищата.