Спрели до селския кладенец, три жени с ведра в ръцете разменяха клюки. Когато Невин наближи с коня и мулето, те се усмихнаха и го поздравиха, без да крият болезненото си любопитство, породено от дългогодишна скука. При вестта, че е билкар, усмивките станаха още по-широки.
— Е, наистина сте ни добре дошъл — каза едната. — Задълго ли ще останете, добри ми сър?
— Така си мисля. Нали разбирате, трябва да подиря билки из горите и ливадите. Да познавате някого, който би приел наемател? Ще платя, разбира се.
Трите жени се отдадоха на дълбок размисъл, обсъдиха на глас жилищните си проблеми и накрая неохотно признаха, че не могат да му предложат подслон.
— Може би Бана — подхвърли една от тях. — Тя има колибка зад къщата.
— Да, ама ще му проглуши ушите от приказки — рече друга.
— Кой друг тогава? — запита първата.
След като стигнаха до извода, че няма друга възможност, Невин се осведоми как да стигне до малкото стопанство, където живееше вдовицата Бана с единствения си син. Откри го край пътя, на около миля от селото — голямо парче земя, заобиколено с ниска кирпичена ограда. Тъй като портата беше отворена, той въведе коня и мулето, после се огледа. Сред калния двор имаше кръгла каменна къща, обор, няколко навеса, кокошарник и тъй нататък, а отстрани, под сянката на висока топола, се гушеше паянтова колиба. Когато Невин подвикна, от обора изскочи рус младеж с гребло в ръцете.
— Добър ден, ти ли си Ковил? — запита Невин. — В селото ми казаха, че тук може да приемете наемател. Разбираш ли, аз съм пътуващ билкар.
— А — Ковил се подпря на греблото, огледа Невин от глава до пети, насочи вниманието си към коня и мулето, пак погледна Невин и кимна. — Може и да стане. Каквото рече мама.
— Разбирам. Мога ли да поговоря с майка ти?
— След малко. Тя отиде да бере ягоди.
Ковил му обърна гръб и се върна в обора. Невин седна до стената и зачака, гледайки как мухите кръжат из въздуха, наситен с миризма на кравешки тор. Тъкмо бе взел да си мисли, че гората ще е за предпочитане, когато към него се зададе едра жена с черна вдовишка забрадка, изпод която стърчаха прошарени кичури. Зад нея красива руса девойка, облечена прекалено добре за селско момиче, водеше костеливо момченце с най-грамадните очи, които Невин някога бе виждал. И тримата носеха дървени ведра, а устата на момчето, както би могло да се очаква, беше цялата оплескана в червено. Невин се поклони на вдовицата и отново разказа историята си.
— Значи сте билкар, добри ми сър? — възкликна Бана. — Ах тоя мой невъзпитан син, да ви остави да чакате отвън. Можеше поне да прояви малко любезност и да ви предложи халба пиво. Заповядайте, заповядайте.
В къщата се оказа малко по-хладно, но и там кръжаха рояци мухи, а миризмата си оставаше същата. Подът на голямата полукръгла стая беше покрит със слама, оскъдните мебели бяха многократно поправяни, а край стените се валяха чували жито и земеделски сечива. Нощувката в гората започваше да изглежда все по-примамлива. Бана, девойката и детето оставиха ведрата върху една паянтова масичка. Когато хлапето посегна за още ягоди, девойката го хвана за ръката.
— Стига толкова, Адерин. Ще те заболи коремът, а скоро трябва да се прибираме.
— Ама аз искам да поговоря с билкаря.
— Някой друг път.
— Ама той ще си замине!
Невин се накани да подхвърли някаква незначителна забележка, но думите му заседнаха на гърлото, когато извърна глава към девойката и разпозна душата, която го гледаше от очите й. О, богове, това беше Исола!
— Е, добри ми сър? — обади се Адерин. — Скоро ли ще си тръгнете?
— О, не ми се вярва. — Невин побърза да се опомни. — Тъкмо бях дошъл да питам Бана дали ще ме приеме в колибата си.
— Сигурно ще уредим нещо — каза Бана. — Някоя и друга пара няма да ни дойде зле. Е, хайде, Адо, като дойдеш другия път с Када, ще можеш да поговориш с билкаря.
Докато показваше на Невин колибата, Бана охотно му разказа за по-малката си дъщеря Када, която си намерила добро място като слугиня на барда в дъна на лорд Мароик. Освен това категорично подчерта, че Адерин е син на барда и жена му. Повтори го на няколко пъти, та да не би Невин да си помисли, че дъщеря й има незаконно дете.
Колибата беше малка, с под от утъпкана глина, малко огнище и тясно прозорче, закрито с кравешка кожа. Невин реши, че ще трябва да се примири с тия условия. Докато сваляше багажа от коня и мулето, Бана измете праха и покри пода с прясна слама. След като успя да я изпроводи от колибата, той просна завивките си до стената, подреди отсреща чувалите с билки и сложи дисагите и готварските прибори до огнището. После седна на пода и огледа скромното си жилище.