— Искаш да го задържим ли? — попита Джил.
То се усмихна с облекчение и кимна утвърдително. След това изчезна. Джил и Родри останаха така и за момент се спогледаха объркани.
— Я слушай — рече накрая той. — Нека само си извадя доспехите от дисагите. Ще ми се и ти да имаше.
— Смятам, че мога да си купя в Маркмур. След като Инрик постъпи така великодушно с твоя откуп, имаме пари.
— Имаме значи, а? А кой казваше, че сме останали почти без нищо?
— Ако ги беше изпил, сега нямаше да мога да си купя доспехи.
— Това е вярно. Ти наистина трябва много да ме обичаш, щом похарчи цял сребърник, за да ме откупиш!
Тя се наведе и го цапардоса силно по рамото.
След като Родри облече доспехите си, тръгнаха по-бързо и двамата с мечове в ръка и с готови щитове на роговете на седлата си. Пътят се виеше като змия през възвишенията и все така се изкачваше. Родри непрекъснато се обръщаше да гледа натам, откъдето идваха. Тя знаеше, че повлияното от кръвта на елфите зрение му помага и той ще открие враговете им далеч преди те да са ги открили. Пред тях се издигаше планината, почерняла от борове, ошарена тук-таме с канари от пясъчник, които наподобяваха юмруците на великан. Засада можеше да се крие във всяка долчинка или дере, покрай което се виеше пътят, но те ги подминаваха, без да им се случи нещо.
После изкачиха последния рид и видяха отгоре тясна долина, затворена от възвишения на изток и запад. До една река се простираше Маркмур. Беше в средата на обширно празно пространство, заобиколено от високи каменни стени. Сякаш гонени от страх, триста кръгли къщи се бяха струпали една до друга, но всъщност откритото пространство представляваше пасище за конете и мулетата на търговските кервани, които минаваха оттам.
— В живота си не съм се радвал толкова да видя град — отбеляза Родри.
— И аз.
Все пак не се почувства напълно в безопасност, докато не минаха през масивните врати, обковани с желязо, пазени от въоръжени градски стражници.
— За малко да се върнат назад, проклети да са! — озъби се Аластир.
— Беше заради онова нейно гномче, господарю — рече Саркин. — Видях го как ги предупреди, докато сканирах.
— Така ли? Тогава ще направим нещо по въпроса.
Дали това, че понякога се чувства следен, може да се дължи просто на гномчето или на други Диви, които ги следят, помисли Аластир. Значи беше време да им даде урок и да ги пропъди.
Родри и Джил останаха два дни в Маркмур в порутен хан край северната порта, единственият от многото ханове, готов да даде подслон на сребърен кинжал. Тъй като в град с такава големина нямаше работилница на оръжейник, двамата отидоха още първия ден до дъна на местния тиерин и се спазариха с шамбелана за едни стари доспехи. На втория ден Родри обиколи целия град, търсейки упорито някой да го наеме. Накрая намери човек на име Серил, който се бе договорил да прекара керван с оръжия и луксозни стоки до Дън Хирейд.
Дън Хирейд беше странен град, при това нов, основан само преди осемдесет години. Първоначално получи величайшото име Привдун Рикайд — „главната кралска крепост“, но още първият отряд на гарнизона там го нарече Крепост Носталгия и името остана. Той съществуваше само благодарение на кралски грамоти и имаше единствената задача да осигури съдебен и военен център на Кум Пекл, бавно заселван от нарастващото население на Девери. Тъй като по времето на Джил и Родри долината все още беше усамотено място и от нея нямаше как да се съберат достатъчно данъци за гуербрет, Кралят помагаше със средства. Всяко лято кралски представители наемаха хора да преведат кервани със стока до гуербретството.
Серил прояви голяма щедрост относно платата на Родри, тъй като харчеше не свои, а кралски пари, и му предложи по два сребърника на седмица, без да възрази да храни Джил и коня й.
— Освен това искам да ми намериш още четири момчета — каза търговецът. — По сребърник на седмица за тях.
— Така да е. В такъв град едва ли трудно ще намеря пазачи.
Родри се върна в хана с натежало сърце. Имаше много сериозни основания да не иска отново да вижда Дън Хирейд, но отчаяно се нуждаеше от пари. Покупката на доспехи за Джил ги остави само с шепа медни монети. Дори ханджията, мършав и с мазна кестенява коса, го чакаше на вратата на кръчмата и му се сопна.
— Е?
Когато Родри му подаде сребърника, който получи като предплата, той изведнъж стана много любезен и отиде да донесе половиница пиво. Задименият полукръг на помещението бе изпълнен с млади хора, които гледаха с нескрит интерес как си плаща сметката. Бяха опърпани, мърляви, бедно облечени и евтино въоръжени. Такива хора се срещаха навсякъде из кралството; те търсеха място в отряда на някой лорд, а през това време поемаха охрана, до един тласкани от мечтата за бойна слава, заложена в сърцето на всеки девериец. Остави ги още малко да размишляват и седна при Джил, която отпиваше пестеливо пиво от половиницата си на маса, където стена пазеше гърба й.