— Намери ли? — попита тя.
— Намерих. Ще охранявам кралски керван.
Погълната от собствените си мисли, Джил кимна.
— Нещо не е ли наред?
— Дяволски се тревожа за гномчето — тя сниши гласа си до шепот. — Откак сме в този вонящ град, не се е появявало, а докато те нямаше, се опитах да го повикам. Винаги преди това е идвало, но сега не ме чу.
— Е, знае ли човек какво минава през мъничките им умове?
— Това е нещо сериозно! — гласът й трепереше от тревога.
— В такъв случай се извинявам, но какво ли може да му се е случило?
— Не зная, но като се сещаш какво намерих?
Имаше предвид, разбира се, че навсякъде около тях витае деомер. Родри я потупа по ръката, за да я успокои, но не можа да измисли какво утешително да каже.
Отвсякъде бе заобиколен с червено сияние и не можеше да помръдне. Беше непоносимо и отчаяно се опитваше да се раздвижи много пъти, докато накрая изпита единствено безнадеждност. Не можеше да говори, но помнеше картини и чувства: как се прибра в истинския си дом, как се появиха някакви грозни, разкривени и жестоки, които го хванаха и повлякоха надолу. Спомняше си ужас и глас на мъж, който напява. Сетне останаха само тази червенина и неподвижност. Появи му се нейното лице. Изразяваше ужас и обич, които се смесваха в болка. Изпълни се с едничката дума, която можеше да произнесе: Джил, Джил, Джил.
Керванът се събра при източната порта в една гореща сутрин, когато въздухът не достигаше. Джил държеше Изгрев настрана и наблюдаваше как сред бъркотията и рева на мулетата Серил и Родри обсъждат походната колона. Състоеше се от четирийсет мулета, натоварени с кралската субсидия, петнайсет мулетари, въоръжени с дебели тояги, четирима пазачи с мечове и младия слуга на Серил Намид. Родри разположи хората си покрай кервана, каза на Джил да язди начело с търговеца и запази опасния пост отзад за себе си. Серил се помоли на бога на търговците Нуд и те потеглиха бавно под горещото слънце, съпроводени от рева на протестиращите мулета. Пред тях се очертаваха планините: тъмни, на светли скални ивици, изрязани като зъбите на някакъв звяр.
Поради горещината и стръмния път през този ден керванът измина само десет мили. Пътят се изкачваше непрекъснато, виеше се между скалистите възвишения, обрасли гъсто с разкривени борове, които предлагаха хиляди удобни места за засада. Когато се разположиха на лагер, Родри, придружен от Джил, сложи трима души на пост. Тя му предложи да поеме една смяна, но той отказа. Все пак избра трима мулетари да подсилят стражата, но макар и да го направи от името на Серил, те се опънаха като мулетата си.
— Виж какво, сребърен кинжал — рече единият, — на теб ти плащат да стоиш буден, не на нас.
— Добре ще се наспите в Отвъдните земи, ако ни спипат разбойници. Ще изпълняваш ли заповедите ми или не?
— Не приемам заповеди от боклук като теб.
Родри стовари десния си юмрук в стомаха му, а с левия намери брадичката му. Джил се възхити от начина, по който мулетарят се сви на две и се строполи на земята като чувал с картофи. Родри огледа зяпналите го другари, застанали в кръг наоколо.
— Кой ще бъде следващият несъгласен?
Те погледнаха човека на земята, сетне Родри.
— Абе, виж какво — обади се единият от тях. — Ще поема смяна на пост. Кога ни искаш там?
Прекараха мирна нощ. Около два часа след зазоряване керванът потегли и започна бавното си изкачване към опасния проход Кум Пекл, където разбойниците бяха изклали не един керван. Минеха ли веднъж през него, опасността щеше да е по-малка, защото Блейн, гуербретът на Кум Пекл, редовно изпращаше патрули от своята страна на планините.
— То разбойниците обикновено не нападат кралски кервани, защото знаят, че гуербретът ще излезе с войска да ги гони — каза Серил, докато яздеха. — В края на краищата те крадат негова собственост.
Но не изглеждаше наистина успокоен от собствените си думи. Стигнаха прохода точно по пладне и Джил реши, че мястото отговаря на зловещата си слава. Дълъг около десет мили, той представляваше процеп през отвесни стени, осеян с огромни скали, които принудиха кервана да се придвижва в колона по един.