— Пусни ги да си вървят! — кресна Родри. — Отзад се води бой.
Смехът му отново се надигна, те се обърнаха и се понесоха обратно към кервана, където неколцина от разбойниците бяха пробили през редицата. Джил видя как един от младите им пазачи се бие отчаяно между Серил и разбойник, който здравата сечеше. Тъкмо когато Изгрев достигна там, разбойникът уби момчето. С яростен вой Джил отмъсти за него, като заби меч в гърба му и повали свинята от коня. Другарите му се опитаха да побегнат, но Родри и останалите двама пазачи ги пресрещнаха и съсякоха. Джил хвана коня на Серил за юздите. Лявата му ръка кървеше от дълбока рана и той се беше отпуснал върху рога на седлото.
— Не съм си представял, че ще дойде ден, когато момиче ще ми спаси живота — прошепна той. — Но ти благодаря, сребърен кинжал.
Борбата да укротят пощръклелите мулета се оказа едва ли не по-тежка от самото сражение, но накрая останалите живи мулетари възстановиха донякъде реда с удари и сега животните представляваха струпано, жалко стадо в средата на прохода. Джил направи каквото можа за ранените, докато Родри и пазачите прегледаха труповете да видят дали няма някой жив. Своите хора водеха при нея, а разбойниците убиваха, прерязвайки гърлата им с чистата съвест на кралски палачи. Джил едва свърши да превързва последния от ранените мулетари, когато й донесоха слугата на Серил. Беше паднал от седлото и сгазен от копитата на конете. Макар и все още жив, той плюеше кръв, а краката му бяха счупени.
— О, богове! — простена Серил. — Бедният ми Намид.
Момчето вдигна очи, но очевидно не го позна.
— Не можем да го местим, това ще го убие — отсече Серил.
— И без това ще умре — рече Джил. — Съжалявам, добри човече, но това е жестоката истина.
Серил отново простена и прокара ръка през косата на момчето. Джил го остави на мъката и отиде при Родри, който стоеше коленичил до последния от ранените разбойници със сребърния си кинжал, от който капеше кръв. Момчето едва ли имаше повече от петнайсет години и хленчеше така жалостиво, че той се поколеба.
— Не бързай — рече Джил. — И без това умира.
Когато момчето се извърна и заплака, тя коленичи до него с думите:
— Мога да превържа раната ти и да те спася. Ще ни кажеш ли каквото знаеш, ако го направя?
— Ще кажа. О, богове, така боли.
Раната в слабините му беше много дълбока и отне на Джил много време, за да я превърже. Страшно изнемощял, той едва можеше да говори, но тя разбра, че е нов в бандата, избягал чирак, окрал господаря си и че разбойниците били общо трийсет и един. Оставили десет да пазят лагера, а това беше зловеща вест.
— Положително ще се върнат — рече Родри. — Тази вечер ще си ближат раните, но утре…
— Убили сме дванайсет от трийсет и един.
— Това е вярно, но загубихме двама пазачи и шестима мулетари. Е, поне знаем пред какво сме изправени. Хубаво направи, че реши да спасиш момчето.
— Не беше само това. Стори ми се, че има още нещо да ни каже.
— Какво имаш предвид? Пак твоя проклет деомер ли?
— Тъкмо това. О, в името на всички адове и ледовете в тях, как искам гномчето ми да се върне. Кълна се, че знае нещо по въпроса.
Родри потрепери като ухапан от муха кон. Джил вдигна очи към върха на скалите. Разбра, че ги наблюдават — в живота си не бе имала случай да е така сигурна в нещо, — но из мълчаливата, мрачно замислена планина нищо не помръдваше.
Точно на залез Намид умря, кашляйки до смърт с премазаните си дробове. Джил каза няколко утешителни думи на търговеца, сетне започна да се разхожда нервно из лагера. Мулетарите седяха скупчени един до друг, без да приказват, изтощени, като изплашени овце, които чакат вълците да дойдат и да ги довършат. От тук до границата на Кум Пекл не е далече, мислеше Джил, но при скоростта, която можеше да развие това чудо, все едно бяха от другата страна на Южните морета. Сетне й хрумна идея; беше безумно дръзка, безразсъдно смела, но в замяна на това представляваше единствената им възможност. Когато му я каза, Родри я наруга.
— Не ставай глупава! — продължи той. — Откъде знаем дали остатъкът от този боклук не е разположен на лагер в прохода. Няма да те оставя да тръгнеш сама и толкова.
— Единствената ни надежда е да отнесем вест на един от патрулите на Блейн, а ти забравяш, че имам Изгрев. Дори да ме видят, докато оседлаят и слязат в прохода, няма в никакъв случай да успеят да догонят Западен ловец. Аз не тежа и макар да се умори от боя, Изгрев почива цял следобед.