— Моите извинения, сребърен кинжал, не съм искал да те обидя.
— Да ме обидиш ли? Нека се обижда Адовият властелин. Върни ми кесийката.
Крадецът ритна и се опита да се изскубне настрани, но Джил го стисна и го обърна с лице към стената. Докато той хленчеше и риташе, тя пъхна ръка под ризата му и си прибра кесийката с медни монети, а сетне за по-сигурно — опасното кинжалче на крадците от скритата ножница. Когато го дръпна отново с лице към себе си, той простена и се отпусна в ръцете й.
— Слушай, ако те заведа при хората на гуербрета, ще ти отсекат ръцете на пазарния площад — рече тя.
Лицето на джебчията побеля като на смъртник.
— Но ако ми кажеш кой е главатарят ви в този град, ще те пусна.
— Не мога! Това ще ми струва живота, не само ръцете.
— По дяволите, какво си мислиш, че ще направя? Ще изтичам при гуербрета ли? Слушай, имам да давам пари на вашия крал. Ако не се беше опитал така глупаво да ме обереш, щях да те попитам най-любезно — тя му подаде кинжалчето с дръжката напред. — Ето, вземи си го.
Той премисли, а през това време лицето му възстанови цвета си. Накрая взе предложения кинжал.
— Огуерн — рече той. — Долу в хана „Червения дракон“, на източната страна на реката близо до поляните. Няма как да го пропуснеш. Намира се до свещаря.
Сетне се обърна и хукна като изплашена сърна в гората. Джил тръгна бавно след него, оставяйки го да отърчи при Огуерн и да му каже, че идва, преди самата да се появи. Откри, че е прав за магазина на свещаря — наистина трудно щеше да го пропусне. На слънчевия двор пред дълга барака бяха струпани купчини с лой, които кротко изпускаха своята смрад. Точно от другата страна на тясна уличка имаше малък дървен хан с оредяваща слама на покрива и небоядисани разкривени капаци на прозорците. За разлика от повечето ханове вратата му беше здраво залостена. Когато Джил почука, тя се отвори едвам и в отвора се показа изпълнено с подозрение тъмно око.
— Кой си ти? — попита дълбок мъжки глас.
— Сребърният кинжал, който пита за Огуерн. Ако не пожелае да говори с мен, няма да вземе пари.
Човекът, който зададе въпроса, се засмя и отвори широко вратата. Беше страхотно дебел, шкембето му се подаваше от ризата, двойната гуша висеше около бичия му врат.
— Харесва ми нахалството ти. Аз съм Огуерн. Влизай.
Полукръглата кръчма вонеше на стара слама и пушек от дърва, а вътре имаше четири очукани и клатещи се маси. По настояване на Джил седнаха така, че да е с гръб към стената. Ханджията, толкова блед и мършав, колкото Огуерн беше тлъст, им донесе половиници с изненадващо добро пиво, за което плати Джил.
— И така, хубава лейди — започна Огуерн. — Защото наистина си хубава, макар че няма как да си лейди, щом знаеш толкова много за такива като нас. Какво те води при мен.
— Нещо много просто. Вероятно знаеш, че донесох съобщение за Негова светлост от Кум Пекл.
— Е, аз дочувам туй-онуй, което си струва да се знае.
— Добре тогава. Пристигнах в града на кон, принадлежащ на един от васалите на гуербрета, но моят идва заедно с кервана, който пазех. Той е ценен и не искам да ми го откраднат. Реших, че ако дам малко пари на когото трябва, ще го запазя от беди.
— Няма нищо по-лесно и наистина си дошла там, където трябва. Що за кон е?
— Западен ловец, скопен и златист.
— Обучен за бой.
— Да.
Огуерн помисли, махайки с тлъстата си ръка във въздуха.
— Е, ако беше жребец, щеше да ти струва жълтица — рече накрая той. — Но за скопен кон, да речем, петнайсет сребърника.
— Какво? О, богове! Това е пладнешки обир!
— Ако обичаш, не използвай такива неприятни думи. Това тревожи затлъстялото ми, но ценно сърце. Хайде, нека са тринайсет.
— Десет и нито петак повече.
— Единайсет. Позволи ми да ти напомня, че такива ценни животни много се търсят.