И отново в съзнанието й прозвуча мисълта — лошите Диви го препънали и блъснали в реката.
— Има ли ти нещо? — попита остро Огуерн. — Като че прежълтя.
— О, нищо, нищо. Все още съм уморена от дългата езда.
В това време кръчмата започна да се изпълва. По няколко наведнъж през вратата се промъкваха безлични младежи, взимаха си половиници с пиво и заставаха мълчаливо в сенките. Край огнището мършавият ханджия измъкваше печени пилета от скарата.
— Остани и вечеряй — предложи Огуерн. — Тук храната е дяволски по-добра, отколкото в „Бягащата лисица“. Казват, че момичето в тамошната кухня си чоплело носа, докато бъркало яхнията.
И наистина храната беше доста по-добра, отколкото би предположила Джил. Ханджията й донесе дървена тарелка с половин пиле и пресен хляб, а на Огуерн — цяла птица и цял самун. Докато се хранеха, при Огуерн идваше ту един, ту друг крадец да му каже нещо или да му даде по някоя монета. Най-накрая вътре се промъкна младежът с брадавиците, когото Джил спипа. Огуерн му махна властно с един пилешки крак да дойде.
— Това е Джил — рече той на крадеца. — И, Джил, това е Чаплата. Вярвам, че не изпитвате лоши чувства един към друг.
— Не, поне аз не изпитвам — рече Джил.
— Нито пък аз — Чаплата леко й се поклони. — И тъй като си била оттатък в Ир Аудглин…
— Говорихме за това — прекъсна го Огуерн. — И тя…
На вратата се почука високо и силно. Ханджията се забърза нататък, а някои от момчетата се приближиха до прозорците. Ханджията надникна, сетне поклати отрицателно глава. Всички си отдъхнаха.
— Не са стражниците, нали разбираш — прошепна Огуерн на Джил.
Ханджията отстъпи, пропускайки висок широкоплещест мъж с обикновени сиви бриги и риза на петна от пот, пристегната с голям колан, на който висеше меч в скъпа на вид ножница. Свободният, овладян начин, по който се движеше, й даде да разбере, че знае и как да върти острието. Отправи се с широка крачка към масата на Огуерн и Чаплата побърза да се отстрани от пътя му. Джил разбра реакцията му. Не бе виждала очи като тези на русия непознат — леденосини, напълно студени, напълно обсебени, сякаш е станал свидетел на толкова отвратителни неща, че не му е останало друго, освен да гледа на света с презрение. Почти неволно сложи ръка на дръжката на меча си. Когато непознатият видя жеста й, се усмихна, устните му леко потрепнаха.
— Ъ, добър вечер — рече Огуерн. — Доколкото разбирам, искате да говорите с мен.
— Може би. Зависи какво има да каже този сребърен кинжал.
Гласът му не беше особено неприятен, просто студен и сух, но Джил потрепери, когато се обърна към нея.
— Според мен не сме се виждали, добри човече — обади се тя.
— Не сме. Но доколкото разбирам, ти носиш откраднат скъпоценен камък. Ще ти платя за него в злато.
Джил усети как Огуерн гледа с весела изненада, сякаш си мислеше как го е заблудила преди това.
— Грешиш — рече Джил. — Нямам камъни за продаване. Какво смяташ, че имам?
— Опал. Доста голям опал. Зная, че вие, крадците, се пазарите, но обещавам да ти платя много повече, отколкото някой нечестен бижутер. Той се намира в тази кесийка на врата ти. Извади го.
— Ако имах опал, бих ти го продала — Джил усети, че някаква друга сила говори през устата й. — Но единственото украшение, което имам, е брошка с формата на пръстен.
Очите на непознатия се свиха недоволно. Джил извади кесийката и измъкна от нея, точно както си знаеше, че ще стане, брошка с формата на пръстен, при това от най-обикновен бронз, украсена със стъкло вместо със скъпоценни камъни.
— Не се шегувай с мен, момиче — озъби се непознатият.
— Кълна ти се, че това е единственото украшение, което притежавам.
Непознатият се облегна на масата и я загледа право в очите. Погледът му я прониза по начин, който й напомни за Невин; сякаш бъркаше в самата й душа.
— Наистина ли това е единственото украшение, което притежаваш?