— Изкушавам се да ти кажа да свършиш тази работа и да го отстраниш от пътя ни, но Стария ми заповяда да го оставя жив.
С това, разбира се, нямаше как да се спори. Саркин усети страха да стиска стомаха му с ледени длани. Опитваше се да поддържа надеждата, но всеки ден, в който камъкът им се измъкваше, ги приближаваше до провала, а това можеше да означава и смъртта им, независимо дали от деомера на светлината, или от собственото им братство, което не търпеше дълго слабите и провалилите се. Аластир изглеждаше изпит, сякаш и на него му се въртяха в главата същите неприятни мисли.
— Камъкът може да е у Родри — рече майсторът. — В края на краищата те пътуват заедно; през цялото време неща се преместват от екипировката на единия в тази на другия. Да можех само да сканирам проклетото нещо! Знаем, че по едно време е било у нея. Дивите бяха категорични по въпроса. Ако не е у Родри, ще трябва да ги призова отново, но, о, богове, това е дяволски опасно, след като Господарят на Ефира бди.
— Така е. Откъде да знаем дали проклетият камък не е паднал от дисагите й, докато се сражаваха с разбойниците.
— Разбира се. Добре, върви да нагледаш първо нашия тлъст крадец, а сетне хвани пътя за сребърния кинжал. Ако друго не свърши работа, ще се промъкна в града и ще се опитам да омагьосам Джил. Забравих, че тя сигурно има деомерска дарба.
— И то силна, господарю. Отпъди ме като досадна муха.
Аластир се озъби и се загледа в огъня. Саркин оседла коня си, каза на Еви да пази добре Камдел, напусна лагера сред дърветата и тръгна през предизвикания с деомер дъжд към Дън Хирейд.
От другата страна на планината, при Невин, времето остана ясно и топло и той стигна Маркмур далеч преди пладне. Тъй като не изпускаше от око нито един ковач на сребро в кралството, който обслужва сребърните кинжали, а такива като тях обикновено търгуваха с крадците, знаеше точно къде да отиде — в западнала работилница в източната част на града. Точно под мръсната слама на покрива висеше табела с избеляла сребърна чашка върху нея. Отвори вратата, над него дръннаха сребърни звънчета и от вътрешната стая излезе да го поздрави Гедрик. Ковачът беше мършав човек с огромни ръце и със съвсем опадала коса.
— Я виж, та това е старият Невин! — рече с усмивка той. — Какво те води насам, добри ми билкарю?
— Идвам във връзка с открадната вещ, която си купил.
Гедрик побледня.
— Не ми губи времето — сопна се Невин. — Ако ми дадеш рубина, няма да те предам на правосъдието.
— Квадратния, голям колкото нокътя на палец ли?
— Тъкмо него. Предположих, че ще ти мине през ръцете.
— Прав си. Виж какво, ако знаех, че е твой, нямаше да го пипна.
— Не е мой и във всеки случай дяволски се радвам, че е у теб. Обработи ли го вече?
— Този следобед щях да го почна. Трябваше да го направя по-малко разпознаваем, но ме болеше сърцето да съсипвам такъв камък. Да знаеш, че платих много за него.
— Ще ти върна парите. Само ми го дай. Нямам никакво време.
Невин пътуваше с пари, събрани от майсторите на деомера, за да изкупува, когато ги намери, кралските скъпоценни камъни. Само опалът беше деомер, а останалите откраднати, за да направят престъплението на Камдел да изглежда правдоподобно, бяха много скъпи и Кралят беше обещал голяма награда на онзи, който му ги върне. Невин не се интересуваше от паричната награда, но се надяваше да придобие известно пряко влияние върху Краля и, ако може, да настани на длъжност в двора някой от по-младите майстори на деомера. А след това той да изкорени корупцията, направила възможна тази кражба. Останалите скъпоценни камъни не го тревожеха особено. Истинската му задача беше да пази Големия камък на Запада.
Гедрик се върна. Невин му връчи златен регал, сетне сложи огромния рубин в дланта си. С второто си зрение видя леко потрепване на силови линии в кристала — привързания дух вътре в него.
— Благодаря — рече Невин. — И ако ти се завъртят някакви страхотни скъпоценни камъни, запази ги цели за мен. Ще получиш добра цена.
— С удоволствие. Ъъ… сигурно няма да ми кажеш каква е цялата тази работа?
— Съвсем си прав. Не мога. Довиждане, добри майсторе.
Невин излезе с широка крачка навън, стиснал рубина в шепа. Когато стигна при конете си, поспря, огледа се бързо наоколо и видя, че наблизо няма никой. Тогава отвори пръсти и се вгледа в рубина. За разлика от наистина неодушевената материя, като например пръстта или кожата, кристалният строеж на скъпоценните камъни им дава смътно, съвсем рудиментарно съзнание, което може да бъде повлияно от майстор на деомера, преминал дългите години на подготовка. Това влияние е нещо много тънко, обикновено въпрос да накараш камъка да трепти в резонанс с някакво чувство, а сетне да прехвърлиш това чувство в човешко съзнание. Както например опитен в деомера човек прави талисман за смелост. Ако е много добре подготвен, може да накара камъка да трепти в синхрон с определен първичен дух. В резултат на това той всмуква духа и го заключва в себе си. Обикновено освобождаването на духа е труден процес, но на Невин му отне минута да убеди камъка да пусне своя неволен обитател. В следващия миг сивото гномче му стискаше краката и гледаше нагоре с лице, разкривено от радост и благодарност.