— Ето те навън, малък братко — прошепна Невин. — И повече да не се приближаваш до лошия човек. Върни се при Джил. Липсваш й.
Гномчето се притисна още веднъж и изчезна. Невин пъхна рубина в кесийката около врата си, възседна коня, хвана въжето на другия и бързо напусна града. Храната му беше малко, но щеше да се снабди с необходимото по-късно, защото знаеше място с нещо по-добро от предлаганото в Маркмур.
Веднага щом остави града зад себе си, Невин свърна от главния път и пое на север, право към полите на планината. В продължение на няколко часа следваше тесни пътеки през борови гори, а теренът ставаше все по-стръмен и скалист. Накрая се озова при оголен светъл камък, който се извисяваше като отвесна канара на около сто стъпки височина над него. В основата му имаше огромни скали, разпръснати сякаш от ръката на великан. Невин слезе и поведе конете си през тях, докато стигна в основата на канарата. Тъй като се бяха изтърколили много години, откак мина за последен път оттук, трябваше му известно време да изучава различните издатини и бразди в камъка, докато най-сетне намери точно мястото, което търсеше, и го натисна с дланта си. Нищо не чу, но си представи как огромната камбана вътре бумти разлюляна. После трябваше да чака нетърпеливо. Накрая чу над себе си стържещ звук и като вдигна очи, видя част от камъка да се отмества и в отвора да се показва изпълнено с подозрение брадато лице.
— Тарко! — поздрави Невин. — Трябва да използвам вашия път, стига да ми позволите.
— А кога сме отказвали нещо на Господаря на Ефира? Отстъпи назад, милорд, и аз ще отворя вратата.
Невин дръпна конете настрани, а Тарко изчезна вътре. След няколко минути отгоре започнаха да отскачат камъчета; от лицето на скалата се издигна стълб прах, който приличаше на дим. Със стържене и скърцане в планината се отвори огромна врата. С фенер в ръка Тарко даде на Невин знак да влиза. Беше висок за джудже, около пет стъпки, а и по-мускулест от хората от неговия народ. Сивата му брада беше спретната и късо подрязана.
— Не съм те виждал от години, милорд — отбеляза той, докато Невин подканяше изнервените коне да влязат в тунела. — Всъщност вече не използваме много тази врата, защото твоите хора живеят прекалено близо. Имаше късмет наистина. Група момчета излязоха на лов, затова бях тук да ги пусна отново вътре.
— Не можеш да си представиш колко съм благодарен за това, че си бил тук. Трябва да стигна до Дън Хирейд с бързина, подходяща за Адовия властелин.
— Е, големият път е съвсем прав.
Така и беше. Само след двайсет и пет мили Невин щеше да е извън планината, а пътят щеше да го изведе само на още трийсет мили от града.
— Тези коне ще бъдат изтощени, докато премина — отбеляза Невин.
— Остави ги и вземи два от нашите.
— Благодаря. Тогава ще мога да пътувам цяла нощ.
Невин възседна коня, махна на Тарко и потегли; тропотът на конските копита отекваше под високия свод на тунела, облицован с безукорно изсечени каменни блокове и осветен от грижливо отглеждани фосфоресциращи гъби и плесени. Скоро щеше да стигне до една от големите пещери, където отдушници пропускаха слънчевите лъчи, и там щеше да си купи достатъчно храна за из път.
Под приспивния шум от дъжд по покрива Джил спа до късно сутринта. Когато се събуди, полежа известно време и се почуди дали да слезе в кръчмата. Знаеше, че й предстои ужасен ден, прекаран в скука, изпълнен с опасности като да тръгваше на война. В съзнанието си все още виждаше обсебващите очи на непознатия, които я заплашваха. Накрая стана и се облече. Тъкмо си запасваше колана на меча, когато се появи гномчето.
— Благодаря на всички богове!
Тя разтвори ръце и то се втурна към нея, скочи и сключи мършавите си ръчички около врата й. Тя го притискаше и го люлееше като бебе, а по лицето й се стичаха сълзи.