След като се нахраниха, Джил и Огуерн взеха нещата й от „Бягащата лисица“, сетне отидоха в жилището му — две стаички над шивашка работилница. В едната имаше легло, а в другата — дървен сандък, масичка и две пейки. Живеел така бедно, за да не могат стражниците да докажат, че има по-големи доходи, отколкото може да му донесе половината собственост върху „Червения дракон“, обясни той. Джил постла завивките си пред вратата и седна на одеялата, но Огуерн продължи да ходи насам-натам; палеше тенекиени фенери със свещи, тътреше се и надничаше през цепнатината в капаците на прозореца, сетне с тежки въздишки се примъкваше обратно до огнището.
— О, я престани — обади се накрая Джил. — Да не смяташ, че нашият гаден приятел ще падне отникъде насред леглото ти?
— Няма да се изненадам ни най-малко — с последна въздишка Огуерн отпусна туловището си на една от пейките. — Много съм разтревожен. Ако си падах по подобни работи, можех и аз да стана сребърен кинжал.
— Тогава сигурно щеше да си по-строен.
— Бъди така добра да не обиждаш. Човек понася обидите до време. Наденички, така ли! Каква безподобна наглост… — замълча и се ослуша.
Някой се качваше с тежка стъпка по стълбището. Джил разхлаби меча в ножницата и стана. На вратата силно се почука. Онзи направи пауза, сетне започна отново да чука.
— Зная, че си там — това не беше гласът, който очакваха. — Отворете вратата или ще я изкъртя от пантите.
В гласа отекваше истинска ярост, но той не вдъхваше страх, а само беше изпълнен с раздразнение. Джил и Огуерн размениха озадачени погледи.
— Кой си ти? — сопна се Огуерн. — Какво искаш?
— Само да поговорим… по работа — гласът се промени, вече уплашен, умоляващ. — Преди това с вас е говорил брат ми.
Огуерн сви рамене, махна лоста и отвори съвсем мъничко. Джил чу как някой изпъшка и посетителят се хвърли върху вратата, изблъска от пътя си огромното туловище на крадеца и я затръшна зад себе си. Чертите му не оставяха никакво съмнение, че е брат на човека, който търсеше опала. В очите му обаче липсваше ужасната сила, която се четеше в тези на другия. Той се огледа, пристъпи предпазливо, така че застана с гръб към стената; увисналите рамене и тъмните сенки под очите свидетелстваха, че е уморен до смърт.
— Няма и следа от опала — рече Огуерн.
— Не ти вярвам — той се обърна към Джил: — Трябва да е у теб. Видян бе в дисагите ти.
— Видян ли? Готова съм да се обзаложа, че имаш предвид сканиран. Ти трябва да владееш достатъчно деомера, за да знаеш, че говоря истината, когато ти казвам, че единственото украшение, което имам, е брошка във формата на пръстен, при това евтина.
— Богове, просто не мога да разбера! Трябва да си ти… моят господар…
— Хей? — изписка Огуерн. — За какво говорите вие двамата? Не разбирам и една проклета дума.
Без да му обърне внимание, непознатият пристъпи към Джил и я погледна право в очите, но опитът му да я улови се оказа толкова несръчен, че тя му се изсмя. Той се озъби и се улови за дръжката на меча. Когато острието изскочи от ножницата, Джил също изтегли оръжието си и приклекна, готова за бой.
— Огуерн! Извикай градската стража.
Тъй като тя стоеше между него и вратата, непознатият се поколеба и отстъпи крачка назад, за да има пространство за маневриране. Огуерн изтича до прозореца и отвори широко капаците. При този звук непознатият се хвърли към Джил, но тя блокира първия му удар с такава лекота, че той хлъцна от изненада. Тя направи лъжливо движение и го притисна до стената тъкмо когато Огуерн започна да крещи, колкото му глас държи: „Помощ! Убийство!“ Като приклещено животно непознатият я нападна. Не беше някой несръчен разбойник, а равен на нея. Джил се биеше за живота си, стоманата дрънчеше при срещата на острие с острие, те танцуваха и отбягваха удари из малката стаичка.
По стълбите се чу тропот на стъпки и някакъв глас изкрещя:
— Отворете в името на гуербрета!
Непознатият направи отчаян опит да нанесе удар, но за миг вниманието му се отклони, Джил се шмугна и му нанесе тежък удар по дясното рамо, сетне се извъртя назад и нагоре, удари острието на меча му и той излетя от безчувствената му ръка. Непознатият простена и се хвърли назад към стената тъкмо когато шестима стражници, облечени с къси елеци в червено и златно, отвориха вратата и се наблъскаха в стаичката.