— О, в името на боговете, добри ми Кинван — рече Огуерн, — едва ли друг почтен гражданин е бил по-радостен да те види, както аз сега.
— Така ли? — водачът, пълен мъж със сивееща тъмна коса, си позволи презрителна усмивка. — Какво означава всичко това? Я виж ти, ето го проклетия сребърен кинжал, който е момиче!
— Така е и те моля да ни заведеш направо при гуербрета.
— Не се притеснявай за това.
Задъхан, непознатият стоеше облегнат на стената. Той сложи лявата си ръка върху раната и я притисна силно, опитвайки се да спре кръвта, която се стичаше по ръката му. Погледна към Джил и тя видя, че очите му са измъчени: прочете мрачно страдание, което далеч надминаваше болката от раната.
— Превържете раната на този човек — кресна Кинван. — И обезоръжете сребърния кинжал.
Джил подаде меча и кинжала си на един от стражарите, докато друг започна да търси парцал из стаята на Огуерн. Непознатият не отклони погледа си от лицето й. Изведнъж се усмихна, сякаш взе решение. Махна ръка от раната и я прокара по ризата, сякаш за да я обърше, сетне я вдигна към устата си.
— Спрете го! — викна Джил и се хвърли напред.
Прекалено късно — той погълна отровата, каквато и да беше тя. Изпънат като лък, падна назад, удари главата си в стената и рухна на земята. Петите му забарабаниха по дървения под, после остана неподвижен, а от устата му потече струйка сива пяна с горчив мирис.
— В името на всички богове! — прошепна Кинван.
Огуерн тръгна тежко към спалнята, по двойната му гуша се стичаха едри капки пот. Всички чуха как повръща в нощното гърне и го оставиха на мира. Най-младият стражник имаше вид сякаш би желал да направи същото.
— Хайде да вървим, момчета — рече Кинван прекалено високо. — Двама да носят тялото. Трябва да замъкнем нашия ханджия да се види с Негова светлост.
— С твое позволение! — Огуерн се превърна в тресящо се от възмущение туловище. — Така ли постъпвате с един честен гражданин, който благородно е повикал стражата на гуербрета?
— Дръж си езика — изсъска Джил. — За собственото си благо, Огуерн, ще направиш най-добре да се молиш Негова светлост да разплете докрай тази работа.
Той я погледна, потрепери и кимна в знак на съгласие. На Джил й прилоша. От какво ли се страхуваше онзи, че се усмихна, когато реши да умре?
В осветената от факли стая на стражата зад броха на Блейн влезе мрачна процесия. Кинван отиде да доведе гуербрета, а неговите хора стовариха вкочанения труп върху една маса и накараха Джил и Огуерн да коленичат наблизо. След няколко минути Блейн влезе, без да бърза, с чашка медовина в ръка. Той погледна към трупа, гаврътна голяма глътка, сетне изслуша замислен доклада на Кинван.
— Много добре — рече гуербретът, когато той свърши. — А ти, сребърен кинжал, какво търсиш в цялата тази работа?
— Работя на заплата и нищо друго, Ваша светлост — Джил се поколеба; макар и да уважаваше Блейн, бидейки сребърен кинжал, дължеше по-голяма вярност на гилдията на крадците, отколкото на живия символ на законността. — Огуерн ми каза, че някой заплашвал да го убие, и ми предложи сребърник да го пазя.
— А защо те е заплашвал? — обърна се Блейн към Огуерн.
— Ами, Ваша светлост — Огуерн обърса потно лице с широкия си ръкав. — Видите ли, първоначално заплахите дойдоха от друг човек, а не от този. Собственик съм на хана „Червения дракон“ и онзи тип се закле, че съм го измамил в кръчмата. Затова наех Джил и ето ти, този съвършено непознат човек… — тук махна с ръка по посока на трупа — … нахлу в стаите ми, казвайки, че е дошъл да уреди въпроса с дълговете на брат си.
Както можеше и да се очаква, Блейн изглеждаше озадачен от тази двусмислена историйка.
— Брат му ли? — попита най-сетне гуербретът.
— Точно така, Ваша светлост — отвърна Огуерн. — Мога да приема само, че този тип е бил брат на човека, който се закле, че съм го измамил.
— Да, бе! — изпръхтя Кинван. — По-вероятно си го обрал.
— Добри човече! — Огуерн го погледна засегнат. — Ако смяташе, че съм го обрал, щеше да дойде при теб, нали?
— Вярно казано — потвърди Блейн. — Чакай сега, ти твърдиш, че човекът, който се оплакал от теб, е все още на свобода някъде?
— Точно така, Ваша светлост, и истина ви казвам, че все така се боя за тлъстото си, скъпоценно тяло. Имам и свидетели на заплахите, Ваша светлост, на всичките може да се вярва.