Далеч на хоризонта, отвъд спящия град, като бледо сияние на черен фон се показваше последната четвърт на луната. Скоро тя също щеше да се потопи в тъмнината и да си отиде. „Но луната се връща — помисли си Джил, — тя изгрява пълна на връщане.“ Луната беше обещание на небето, тя идваше отново след тъмния цикъл, превръщаше се в голям сребърен маяк, хвърляше светлина върху всичко, върху добрите и лошите хора. „Но само за да избледнее отново“ — прошепна в съзнанието й някаква мисъл. Обаче тя дойде с чужд глас, не с нейния. Едва тогава осъзна, че се бори, сражава се с враг, когото не вижда, с оръжия, които не познава.
Това пречупи отчаянието, то отскочи досущ скъсано след прекалено опъване въже. Рязко се обърна, очите й претърсиха стаята. Нямаше никого, но тя каза на глас:
— В името на Богинята, накрая винаги побеждава светлината!
Остана сама в стаята. Присъствието изчезна. Но откъде да знае дали няма да се върне да я мъчи, може би в сънищата й, когато ще бъде безпомощна. Разплакана, седна на ръба на леглото и стисна треперещите си ръце между коленете. Нейното възхвалявано изкуство в боя с меч нямаше да й помогне в тази битка. Тогава проумя, че като се е отказала от своята дарба за деомер, се е обрекла на безпомощност и че занапред непрекъснато ще бъде въвличана в необикновени неща, върху които няма да може да влияе, камо ли да ги управлява. Тогава си спомни за Невин и че той идва.
Много пъти бе виждала как старецът влиза във връзка с други майстори на деомера през сканиращия огън. Не знаеше дали това умение постигат само майстори, или и невежа като нея ще успее да го направи, но стана и отиде бавно до свещника. При този първи свой опит да използва деомер се почувства глупаво, сетне се засрами и накрая започна да се страхува, но се втренчи в огъня и помисли за Невин. За момент я завладя пустота, сетне почувства необикновен натиск, също като при внезапно забравено име и безпомощно ровене из съзнанието.
Страхът, че използва деомер, страхът от онова, което я дебнеше, растеше ли, растеше. Изведнъж си спомни онова, което винаги бе знаела — нейният ключ беше страхът, трябваше някакво силно чувство да срути стените в съзнанието й, които не й позволяваха да отиде по-далеч.
— Невин! — изкрещя тя. — Помогни ми!
И ето, видя как над пламъците на свещите заплава образът му; беше съвършено ясен образ, с вдигнати от изненада рошави вежди, с тревога в очите.
— Благодаря на всички богове, че ме извика — прозвуча гласът му в съзнанието й. — Опитвам се да стигна до теб от дни насам.
Звучеше така делнично, че тя се закиска едва ли не истерично.
— Опитай се да се успокоиш или ще загубиш образа — мисълта му прозвуча в съзнанието й със строг тон. — Трябва да се съсредоточиш, както при бой с мечове, дете. Ти знаеш как да събереш волята си в едно.
Когато й обърна внимание, тя осъзна, че наистина знае. Приличаше до голяма степен на студената, смъртоносна концентрация, която призоваваше по време на битка, докато противникът се приближава.
— Сканирах те по-рано и видях как онзи се отрови — продължи Невин. — Нищо чудно, че си така разстроена. Знаеш ли какво искат?
— Опала, който нося, или поне смятам, че нося. Високомерното копеленце непрекъснато си мени формата.
Той се засмя така весело, че тя почувства как страхът й изчезва.
— Наистина е опалът и трябва да призная, че понякога духовете, които се грижат за него, могат да са досадни. Трябва да знаеш, че той е нещо като талисман на добродетелите и те приемат донякъде прекалено сериозно тази гордост. Но кажи ми, да не те е тормозила сянката на мъртвеца?
— Не зная. Беше нещо. Призовах те, защото в ума ми се появяваха мисли и почувствах как някой ме дебне.
— Тогава не е той. Не се безпокой. Ще те запечатам. Върви да спиш и почивай, дете. Аз съм съвсем близо до Дън Хирейд.
Образът му изчезна. Джил наистина легна, но остави свещите да горят и сложи камата до възглавницата. Убедена беше, че няма да заспи, но внезапно се събуди в стая, изпълнена със слънчева светлина. Навън, в коридора, чу да си подсвирква паж и този прост, човешки звук й се стори най-красивата музика, която някога е чувала. Стана и отиде да погледне през прозореца. Върху хората, които се разхождаха, смееха се и говореха, струеше слънчева светлина. Сега не можеше да повярва в деомерските битки. Но знаеше, че е призовала волята си и е разговаряла с Невин чрез огъня. Потрепери, махна се от прозореца и побърза да се облече. Искаше да има хора наоколо.