— И започна да пищи, че предпочита да умре бързо, отколкото бавно — намеси се Чаплата. — Грабна кинжала, затова аз и две от момчетата му скочихме и го докарахме тук горе-долу по времето, когато се появи и градският стражник. След като се опита да скочи от прозореца, вързахме го за леглото, но той продължи да дрънка глупости и да крещи, че иска да умре.
— Аха, започвам да разбирам. А след това, на разсъмване, изведнъж се успокои.
— Точно така беше — просветна лъч надежда и Огуерн седна. Тогава видяха, че отдолу е напълно облечен. — Беше така внезапно, сякаш ме нападна треска.
— Точно така, но не е било треска, а отрова. Виж какво, Огуерн, имаш в града враг, който е сложил билка в питието ти, казва се oleofurtiva tormenticula smargedinni — Невин изрече внушителното название с голяма тържественост. — За щастие твоята дебелина те е спасила от фаталната доза. Тази отрова нарушава равновесието на телесните течности, като дава превес на горещото и влажното над студеното и сухото, които поддържат разсъдъчните способности. Сетне, когато тялото започва да изпитва действието на отровата, съзнанието не може да разбере какво става и да предприеме разумни стъпки да се справи, така коварната отрова удвоява въздействието си.
— О, богове! — прошепна Огуерн. — Нещо сатанинско, добри лечителю.
— Отсега нататък трябва много да внимаваш и да се пазиш. Заради остатъците от отровата в продължение на две седмици яж само хладни и сухи храни: сухи, твърди бисквити, ябълки, студено бяло месо от птица. Това ще прочисти телесните течности.
— Ще го направя, добри билкарю. О, богове, на косъм съм се отървал!
Тъй като в края на краищата нямаше да умре, Огуерн се надигна и настоя да даде на Невин сребърник за консултацията.
— В известен смисъл е жалко, че не съм болен — рече мрачно той. — Сега ще трябва да се изправя следобед пред проклетия гуербрет. Слушай какво, Джил, казвай колкото се може по-малко. Придържай се към версията, че си ме охранявала, и остави другото на мен.
— Прекарахме часове с нашата история — допълни Чаплата. — Истинско бижу е, казвам ви.
Когато си тръгнаха, Невин настоя да минат през храма на Бел при реката, за да сложи крадената монета на Огуерн в котела с дарения за бедните. Докато вървяха нататък, Джил непрекъснато се оглеждаше, очаквайки едва ли не враговете да изскочат от стените.
— Невин, как е сложил братът на Еви онази отрова в пивото на Огуерн?
— Какво? О, я виж, та аз съм можел да лъжа не по-зле от сребърен кинжал, щом си повярвала на всички тези глупости. Просто измислих на място една медицинска фантазия, за да успокоя Огуерн. Той трябва да внимава, но не можех да му кажа истината, защото нямаше да повярва.
— Искаш да кажеш, че не е истинска отрова, така ли?
— Не е. Названието е на древния румански език и означава малка мъка за тлъсти крадци с цвета на емералд.
— Тогава какво се е случило?
Невин хвърли поглед към брега на реката. Долу, при водата, две момчета наглеждаха пасящите крави. Друг на ливадите нямаше.
— Братът на Еви е въздействал върху съзнанието на Огуерн по същия начин, по който се опита да въздейства върху твоето — рече Невин. — Съмнявам се, че е искал да те докара до самоубийство, защото в такъв случай Блейн щеше да прибере на съхранение нещата ти и нямаше начин да се докопат до опала. Но той е искал да те измъчва, да те накара да страдаш. Тъй като помежду ни има особена връзка, успях да сложа от разстояние върху теб печати, но не можех да направя нищо за бедния крадец, докато не дойда тук. Ще се погрижа да спи спокойно тази нощ.
На Джил й прилоша и това сигурно се бе изписало върху лицето й, защото Невин я хвана под ръка.
— Сега разбираш ли защо засипах Огуерн с поток от успокоителни думи? О, по дяволите, дете! Не съм искал да те сполетява зло. Опитвах да те оставя на спокойствие, за да проумееш Уирда си сама, но, както изглежда, сега той те е довел до необикновени неща.
— По всичко личи, че е така. Наистина ли моят Уирд ме е довел тук?
— Нека го кажем така. Чиста случайност те е отвела при мъртвия кон в Аудглин, но твоят Уирд ти е показал камъка в тревата. Ако Дивите ти нямаха доверие, нямаше да го видиш. Да се връщаме сега в дъна. Няма да кажа и дума повече тук, на публично място.
Най-накрая, към два часа следобед, Родри стигна до южната врата на Дън Хирейд. Слезе от коня и поведе двете животни през нея, следвайки малка група селяни, които караха продукти и пилета на пазара. Вътре стояха двама градски стражници. Когато мина покрай тях, забеляза как единият прошепна нещо на другия, после пристъпиха напред и му препречиха пътя. От сянката на стената излязоха още двамина: единият хвана поводите на конете, другият — дясната му ръка.