Выбрать главу

Родри не каза нищо от страх, че ще се разплаче и ще се посрами. Докато се обличаше, Блейн изтегли сребърния кинжал и започна да си играе с него, подхвърляйки го, за да опита тежестта и равновесието му. Сетне пробва острието с палец.

— Това проклето нещо е остро — забеляза той.

— Може да носи позор, но е най-хубавият кинжал, който някога съм имал. Проклет да съм, ако зная как ковачите приготвят сплавта, но той никога не потъмнява.

Блейн хвърли кинжала към дървата за горене, наредени до огнището. Острието просъска право към целта и се заби дълбоко.

— Наистина чудесно оръжие. Всички знаят, че сребърният кинжал носи със себе си позор, но не съм знаел, че носи и деомер.

Родри разбираше, че Блейн се шегува, но казаното заседна в съзнанието му. Странно наистина, като си помислеше, че отначало деомерът му донесе сребърния кинжал, а сетне, в това първо негово лято по дългия път, той го занесе на свой ред при деомера.

— Какво има? — попита го Блейн.

— Нищо, истина ти казвам.

Но почувства как Уирдът му се обажда, свирейки като вятъра.

Саламандър не минаваше за първи път през Дън Девери, но рядко бе оставал за дълго, защото по оживените улици на столицата за един гертдин има прекалено много конкуренция. По онова време градът представляваше спираловиден лабиринт от улици, разположени така, че почти заобикаляха Лок Гуерконед; той беше най-голям в кралството и приютяваше почти триста хиляди души, а всички те търсеха много по-изтънчени забавления от номера с шарфовете. По многобройните паркове и пазарни площади, пръснати навсякъде из града, имаше гертдини и акробати, менестрели от Бардек, дресьори на опитомени мечки или прасета, жонгльори и пътуващи бардове — и всички до един настойчиво се опитваха да вземат парите на минувачите. В навалицата никой не би забелязал един гертдин в повече, дори ако задава по някой въпрос за търговията с опиум.

Тъй като опитваше да избегне излишното внимание, снижи претенциите си и отседна в хан на средно ниво в старата част на града, покрай Авер Луф, квартал, населен с дребни занаятчии и почтени търговци. „Житният сноп“ имаше и преимуществото, че там отсядаха мнозина пътуващи изпълнители и бе лесно да научи всички новини. Не че беше трудно да се чуят клюките за престъплението на лорд Камдел; дори и няколко седмици след кражбата градът шумеше по този повод.

— Казват, че Кралят изпратил вестители до всеки гуербрет в кралството — отбеляза ханджията Елик сутринта. — Чудя се просто как може човек да се промъкне през всички тези патрули и прочее.

— Може да е мъртъв — рече Саламандър. — Най-вероятно след като новината се е разпространила, всеки крадец в кралството дебне за него.

— Това е съвсем вярно — Елик се замисли, смучейки края на мустака си. — Той наистина може да е мъртъв.

В „Житният сноп“ имаше клиент, който стоеше настрана от останалите по простата причина, че идваше от Бардек и едва говореше деверийски. Енопо беше на около двайсет и пет години, с много тъмна кожа и лицето му не беше оцветено с бои, което означаваше, че по някаква причина семейството му го е изритало от къщата и клана. Бродеше по пътищата на Девери с уела-уела — сложен бардекски музикален инструмент, който лежеше в скута на изпълнителя, имаше около трийсет струни и те се дърпаха и подрънкваха с перо. Тъй като знаеше много добре бардекски, Саламандър обработваше менестрела, който беше едва ли не трогателно щастлив, че се е намерил човек да говори родния му език. В края на деня, след своята програма, те се срещаха в кръчмата, за да сравнят какво са изкарали и да се оплакват взаимно от скъперничеството на жителите в най-богатия град на кралството.

Тъкмо в този ден Саламандър беше спечелил доста и затова поръча шише чудесно бардекско вино. Настаниха се да го пият на маса до стената и Енопо се наслаждаваше на всяка глътка.

— Отлежало вино — обяви той. — О, какви горчиви спомени за родината предизвиква то!

— Така трябва да е. Виж какво, можеш и да не ми казваш, ако искаш, но…

— Зная — Енопо се усмихна на Саламандър. — Природата ти на разказвач се измъчва от любопитство. Ще ти се да знаеш защо са ме прокудили. Няма да навлизам в подробности, но е свързано с омъжена жена от много благороден род, прекалено красива за грозния стар богаташ, на когото я бяха дали.

— Аха. Това не е рядък случай.

— О, не. Съвсем не — той въздъхна дълбоко. — Грозен или не, съпругът й имаше голямо влияние пред архонтите.

Известно време пиха мълчаливо, а Енопо седеше втренчен настрани, сякаш си спомняше за красотата на недостъпната си любима. Саламандър реши, че щом Енопо е готов да каже каква е причината за прокуждането му, той се доверява на гертдина достатъчно и може да направи следващата крачка.