Стана късно и Родри беше малко повече пийнал и по-уморен, отколкото би искал да си признае. Докато се мъчеше да си събуе ботушите, Джил отвори капаците на прозореца и се наведе навън, загледана в звездите. Около нея танцуваха сенките от свещите и правеха косата й да блести като фино изпредено злато.
— Слава на всички богове и съпругите им — обади се Родри. — Как ми се щеше да бе оставила проклетото украшение в тревата, когато си го видяла.
— Та от това едва ли щеше да стане по-добре. Ами ако го беше намерил майсторът на черния деомер?
— Е, сигурно си права!
— О, зная, любов моя — тя се извърна от прозореца. — И мен ме боли от всичките тези приказки за деомер.
— Нима? Наистина ли?
— Разбира се. Какво смяташ, че ще направя? Ще те оставя, за да тръгна по пътя на деомера ли?
— Ъъ, е — изведнъж Родри осъзна, че се е страхувал точно от това. — О, фъшкии, страшно глупаво звучи, като чувам да го казваш на глас.
Тя го погледна неуверено, сякаш се колебаеше какво да рече след тези му думи, но изведнъж се усмихна. Наведе се и протегна ръце към нещо, сетне вдигна и гушна, както той предположи, сивото си гномче.
— Нещо лошо ли има? — попита тя. — Не, така ли? Добре. Значи си дошъл само да ни видиш? Много мило, мъничко същество.
Още повече се притесни, когато пред очите му Джил говореше на нещо, което той самият не можеше да види, но знаеше, че съществува, защото това беше свръхестествено. Гледаше я на светлината на свещите и си спомняше как като мъничко момченце смяташе, че Дивите съществуват и може би ще има как да ги види. Случваше се, когато прекарваше време в ловния резерват на баща си, да усети, че някакво странно същество наднича към него изпод някой храст или дърво. Но още като малко дете Родри пропъди от ума си Дивите като нещо, за което бавачката му разказва само за да го забавлява. Суровият му родител се бе погрижил у сина му да няма и следа от подобни приумици.
Но сега знаеше, че съществуват, и се усмихна, като си спомни четвъртитата брадичка на Тингир Мелуейд и как тя би увиснала от изненада, ако баща му проумее истината. Джил донесе гномчето на леглото и седна до него.
— Това е Родо — рече тя. — Кажи му „добър вечер“.
Родри усети една малка ръчица да го хваща за пръста.
— Добър вечер — рече той усмихнат. — И как е нашето добро гномче?
И изведнъж го видя, прашносиво, с дълги крайници и покрит с брадавици нос. То му се хилеше и държеше върха на пръста му с клечестите си ръчички. Родри хлъцна и преглътна.
— Виждаш го, нали? — прошепна Джил.
— Виждам го наистина. О, богове!
Джил и гномчето размениха победоносни усмивки; после мъничкото същество изчезна. Родри я зяпаше с отворена уста.
— Днес следобед попитах Невин защо не можеш да видиш Дивите — рече спокойно тя, сякаш обсъждаше с мъжа си какво да му поднесе на вечеря. — И той ми каза, че с тази следа от елфическа кръв в жилите би трябвало да можеш, но не ги виждаш, тъй като не смяташ, че са истински. И ако направя така, че да повярваш в съществуването им, ще ги видиш.
— И си била права. Адове и пъкли, любов моя! Не зная какво да кажа!
— Охо, трябва да е станало нещо наистина необикновено, за да не знаеш какво да кажеш.
— Я си дръж езика! И защо беше толкова важно да го видя?
— Ами може да свърши дяволски добра работа — тя погледна настрани, внезапно притеснена. — Би могло да пренася съобщения и каквото там ни е нужно, ако отново бъдем разделени.
Ето ти пак истината, която не искаше да погледне в очите — дебнеше ги черен деомер. Привлече я в яката си прегръдка и я целуна страстно, за да пропъди страха.
След като се любиха, Родри спа като заклан през по-голямата част от нощта, но на зазоряване сънува нещо толкова тревожно, че се събуди внезапно, скочи и седна в леглото. Стаята беше посивяла от зората, а Джил продължаваше да спи до него. Стана, обу бригите, после отиде до прозореца само и само да пропъди чувството, което остана от съня. На вратата се почука и той издаде неволно звук, но се оказа, че е Невин, който се шмугна в стаята.
— Слушай, момчето ми, питам се дали тази нощ си имал някакви необикновени сънища.
— В името на великия бог Тарн! Наистина имах.
Джил се прозя сънливо, седна в леглото и ги погледна с мътен поглед.
— Разкажи ми съня си — поинтересува се Невин.
— Ами стоях на нощна стража при портите на малък дън. Вътре беше Джил и трябваше да я пазя. Тогава при мен дойде воин, който не ми отговори, когато поисках от него паролата. Дразнеше ме, наричаше ме с всички възможни обиди, които съм чувал, и ми навираше изгнанието в лицето. Не съм се вбесявал така дяволски в живота си. Изтеглих меча и щях да предизвикам копелето на бой, но си спомних, че съм на пост, и останах на мястото си при портата. Накрая се сетих да повикам капитана. И тук идва най-дяволски странното нещо. Когато той притича при мен, се оказа, че идваш ти с меч в ръка.