— Така беше!
— Ей, я кажете! — намеси се Джил. — Истински сън ли е сънувал Родри?
— По-истински от повечето сънища — отвърна Невин. — Да знаеш, Родри, че в сърцето ти има много чест, след като и насън си се придържал към нея. Сънят е показвал нещо съвсем истинско, използвайки измислени неща, също както в песните на бардовете. Дънът е представлявал тялото ти, а човекът на пост — твоята душа. Войнът е бил един от враговете ни. Опитвал се е да подмами душата ти вън от тялото, защото когато човек спи, душата му може да се измъкне в Отвъдните земи. Но ако беше тръгнал след него, щеше да се сражаваш на негов терен, който е нещо много необикновено. Той щеше да спечели битката.
— И тогава какво? Мъртъв ли щях да съм?
— Съмнявам се — Невин се замисли за момент. — Най-вероятно щеше да хване в капан душата ти и да се всели в тялото ти. Щеше да го управлява, а ти щеше да се чувстваш като насън през цялото време. Хъм, питам се кого е искал да убие — мен или Джил? Може би и двамата. И в единия, и в другия случай щеше да се събудиш и да се видиш с окървавен меч в ръка, а някой от нас щеше да лежи мъртъв в краката ти.
Родри изпита силна погнуса, сякаш беше захапал разкапано месо.
— За щастие бдях и внимавах — продължи майсторът на деомера. — Но отсега нататък, ако сънуваш нещо или дори ти хрумне, ей-така, нещо смущаващо те, кажи ми веднага. В никакъв случай не се срамувай да го направиш.
— Готово.
— Добре — старецът започна да крачи напред-назад. — Е, научих нещо важно. Враговете ни не отстъпват. Сънят ти беше предизвикателство, Родри. Те ще останат и ще се сражават с мен.
След неуспешния опит да завладее тялото на Родри Аластир се почувства уморен и доста озадачен. Не очакваше сребърният кинжал да има такава силна воля, макар че, като се замисли човек, можеше да се очаква закаленият воин да е развил способност за съсредоточаване, за да оцелява в битките. Най-озадачаващи обаче бяха съзнанието на Родри и начинът, по който изглеждаше сънното му аз на астрално равнище. При наличието на такава сила на съзнанието, колкото и необучена да беше, сънната му проекция би трябвало да е необикновено плътна, а тя непрекъснато проблясваше, понякога приличаше повече на пламък с формата на човек, отколкото на тяло. Някъде в неговите знания имаше обяснение за това. Аластир седеше безмълвен и остави съзнанието си да броди волно от една просветваща мисъл към друга невероятна връзка.
— В името на черната сила! — рече внезапно той.
Сепнат, Саркин вдигна поглед и се обърна към него.
— Осъзнах нещо — продължи Аластир. — Готов съм да се обзаложа, че Тингир Мелуейд е толкова баща на Родри, колкото съм и аз. Заклевам се, че момчето е наполовина Елкион Лакар.
— Наистина ли? Тогава няма нищо чудно, че предсказанията и четенето по звездите на Стария не се оказаха верни.
— Точно така. Значи ще му е интересно да го чуе.
— Ако доживеем да му кажем.
Аластир понечи да отговори, но само сви рамене. Обаче за пореден път се запита, дали не трябва просто да убият Камдел и да бягат да си спасят живота. Ами камъкът? Да имаше Големия камък на Запада, би могъл да подчини духовете му, да придобие невероятна власт за собствена употреба и да осъществява плановете на черните сили. От годините си на подготовка знаеше, че Големия камък има пряка връзка със съзнанието на Върховния крал, която би могла да се използва, за да го накара постепенно да полудее и да хвърли кралството в хаос. Тогава нищо нямаше да пречи на майсторите на черното изкуство да правят каквото си искат в Девери. Саркин го гледаше с тъмни, неразгадаеми очи.
— Да не мислиш да избягаш сам, момчето ми? — изръмжа Аластир. — Имам начини да те открия, ако се опиташ.
— Нищо подобно, господарю.
Деомерът подсказа на Аластир, че чиракът говори истината, но въпреки това имаше и друга мисъл, която се криеше под повърхността на съзнанието му. Време бе, реши той, да постави малко на мястото му своя чирак.
— Погрижи се за конете и играчката си — рече той. — Трябва да свърша нещо тук.
Саркин отиде в конюшнята на усамотената ферма, която бяха придобили, като чисто и просто убиха собственика й. Свит на сламата в една от празните клетки седеше ратаят, когото оставиха жив, защото решиха, че може да им е полезен. Солиден мъж на средна възраст — около четирийсетгодишен, — той беше изцяло омагьосан и се изправи послушно на крака в мига, когато Саркин щракна с пръсти.