По-късно същия ден се натъкна на нова улика, която подхрани това подозрение. Седеше до перваза на прозореца и гледаше как Джил и Родри играят на зарове за купчина медни монети. Щом единият от тях спечелеше всичко, ги разделяха по равно и започваха отново. За разнообразие Невин започна да използва второто си зрение, за да види кой от тях ще печели всяка отделна игра. Току-що бе предсказал наум, че късметът на Родри се обръща, когато сам Блейн влезе в стаята.
— Комин се върна от прохода Кум Пекл — оповести той. — Помели са бандитите и са довели пленник. Може да знае нещо интересно.
— Наистина може — рече Невин. — Смятам да рискувам. Ще излезем оттук и ще присъстваме на разпита. Хайде, сребърни кинжали. Искам да сте ми пред очите.
До стаята на стражата имаше малка, ниска кула, която служеше за затвор на местните престъпници, докато чакаха да бъдат съдени или наказани. Влязоха в тясно, зле осветено от неголям прозорец помещение и установиха, че стражите не са стояли без работа. За каменна колона беше вързан гол до кръста мъж. На една маса наблизо имаше най-различни железа и клещи. Палачът, здрав, с мускулести като на ковач ръце, слагаше в един мангал парчета дървени въглища и раздухваше жаравата.
— След минутка ще се разгори хубаво, Ваша светлост — рече той.
— Добре. Значи това е плъхът, който териерите ми домъкнаха, така ли? Родри, виждал ли си го?
— Да. Той беше един от шайката, която ни нападна, сигурен съм.
Разбойникът стоеше, подпрял глава на колоната, и гледаше така отчаяно, та Невин предположи, че му се ще да бе мъртъв заедно с останалите от бандата. По принцип не одобряваше изтезанията, но знаеше, че каквото и да каже, няма да убеди гуербрета да не прибягва към тях. Блейн се приближи до разбойника и го зашлеви.
— Погледни ме, свиньо. Можеш да избираш. Да умреш милостиво и бързо, или бавно на парчета.
Разбойникът стисна силно устни. Палачът сложи едно тънко желязо в мангала да се загрее, въглените засъскаха и изпуснаха мирис на изгоряло месо. Разбойникът изпищя и започна да се гърчи, но Блейн го зашлеви отново и го накара да млъкне.
— Знаем, че някой ви е наел да нападнете кервана. Кой?
Палачът извади желязото и плю на него. Плюнката зацвърча.
— Не зная много — запелтечи разбойникът. — Ще ви кажа всичко, което ми е известно.
— Добре — Блейн му се усмихна мило. — Тогава бъди така добър да продължиш.
— Името на главатаря ни беше Вълка и той слезе долу, в Маркмур, да разучи каквото може за кервани и други такива. Та връща се той и казва, че има работа за нас. Оня тип, старият търговец, искал да хванем момичето, което пътувало с кервана. „Изглежда лесно — казва Вълка, — та ще вземем парите на дъртата пръдня.“ Планът му бил такъв. Нападаме кервана, а Вълка и няколко от момчетата грабват момичето и тогава ние, останалите, просто се изтегляме, преди да загубим и човек. Не знаехме, че тя умее да се бие като Адовия властелин. „Не я наранявайте“, вика. Фъшкии! Сякаш някой от нас би могъл да го направи наистина — тук спря, за да хвърли отровен поглед към Джил.
— Продължавай да говориш — Блейн отново го зашлеви.
— А също не биваше да навредим на сребърния кинжал — погледна към Родри. — Знаеше името ти. Не причинявайте вреда на Родри, вика той, освен ако не трябва да си спасявате живота. Той не е толкова важен, но не бих искал да загине. След като уби Вълка, без да се замисли, забравихме какво рече проклетият дъртак, копеле такова.
Родри само се усмихна. „Така значи, а? — помисли Невин. — В такъв случай ще да е същият черен майстор! Но защо му е трябвал Родри жив? Най-вероятно е искал Джил, за да се пазари с мен да го пусна, но защо Родри?“
— Та във всеки случай, Ваша светлост — рече разбойникът, — не можахме да я хванем. Избрахме нов капитан и отидохме да се срещнем със стареца. Мислехме да го убием за отмъщение, видите ли, но той ни даде много пари, та го оставихме да си живее.
Невин пристъпи напред и попита:
— Как изглеждаше? Бардекец ли беше?
— Не беше бардекец, а девериец. Носеше дрехите на търговец и най ми приличаше да е от Кермор. Имаше такъв един мазен тих гласец, който ми стържеше по нервите. Един от хората му го нарече Аластир. Водеше и двамина бойци, а от единия направо ме побиха тръпки. Оглеждаше ни, сякаш би искал да ни пререже гърлата само за да гледа как умираме!