— Отсега нататък си дръж езика, ако не те питам — отсече той. — Трябва да мисля.
Отиде до прозореца и се загледа навън, без нищо да вижда, усещайки как страхът го стяга и пулсира вътре в него. Веднъж погледна назад и видя Саркин и Камдел, притиснати в прегръдките си. „Глупаци! — помисли той. — Може да убия и двамата!“
На вечеря Джил се хранеше в стаята на Невин заедно с него и Родри. Нямаше апетит, но Родри омиташе печеното телешко и пържените картофи, както подобава на истински воин, който се храни юнашки преди битка, защото знае, че може никога повече да не яде. „А какво съм аз в такъв случай? — мислеше тя. — Със сигурност страхливка.“ Колкото и да мразеше думата, трябваше да признае, че изпитва ужас при мисълта как черният деомер иска да я улови. Отиде при прозореца, защото не можеше повече да ги гледа как се хранят.
Докато се любуваше на златното слънце в лятната вечер, помисли, че истинският, материалният свят все още присъства недокоснат от деомер. Но знаеше също, че никога повече няма да го вижда, както преди. Преследваше я плашещият колкото самия черен деомер въпрос: как зная толкова много за всичко това? Попадна във водовъртежа на събития, които биха объркали повечето хора, но инстинктивно проумя много от тях: че камъкът си променя формата, че чиракът принадлежи на черния деомер и може да го използва, за да провери дали тя говори истината, че може да влезе във връзка с Невин чрез огъня. Без желание, съпротивявайки се през цялото време, бавно осъзна, че има силна деомерска дарба.
Стиснала перваза с ръце, тя се наведе от прозореца и се почувства по-спокойна при вида на обичайното суетеше на слугите в двора. Тогава видя Чаплата да се навърта около главната порта на дъна и да се оглежда. Сигурно искаше да говори с нея. А защо отиде при прозореца тъкмо в подходящия момент да го види?
— Нещо не е наред ли, дете мое? — попита Невин. — Леко пребледня.
— О, нищо ми няма, но Чаплата е при портите и според мен ще направим добре, ако говорим с него.
Невин настоя вместо тя да слиза в двора, да изпратят слуга, който да доведе Чаплата горе в стаята им. Бедният крадец беше страшно изнервен от мисълта, че се намира в броха на гуербрета, и не можеше да седне на едно място. Крачеше неспокойно напред-назад, стискайки половиницата, която Джил му наля.
— Слушай, добри билкарю — рече той. — Съвсем сигурен ли си, че няма да ни подслушат?
— Кълна ти се. Ако трябва да те защитя, ще лъжа гуербрета в очите.
— Е, добре тогава — прие Чаплата и отпи солидна глътка пиво. — Смятам, че намерихме хората, които се опитаха да отровят Огуерн.
На Джил й трябваше известно време да си спомни как Невин излъга крадците, но самият майстор на деомера се изправи рязко на стола и се усмихна.
— Намерили сте ги значи, а? Хайде, кажи ми всичко.
— След като ни предупреди, видиш ли, седнахме и добре помислихме. Само непознат е могъл да сложи онова мазно-космато, какво беше там, в пивото на Огуерн, защото той е повече от справедлив, когато взема данъка си и разпределя спечеленото, така че нито едно от момчетата не би искало да го затрие. Решихме, че на наше място се опитва да се намести друга гилдия. Затова се пръснахме значи, откривахме всеки непознат и го проследявахме. Освен това хвърлихме и малко пари, за да купим сведения. И така, тъкмо преди пладне имах малко късмет да попадна на един тип, който дойде в града да купува от пазара. Казаха ми, че бил ратай, но той купи цяла клетка със зайци. Та, питам ви, защо някой фермер ще харчи пари по зайци, когато нивите му са пълни с безплатни зайци?
— Този въпрос е по-справедлив, отколкото можеш да си представиш, приятелю.
— Така че взех един от конете на гилдията и проследих човека. Отначало бях много, ама много предпазлив, но той така и не се обърна нито веднъж да погледне назад. От начина, по който седеше на коня си, такъв един съвсем свлечен, ми приличаше на болен или нещо подобно, затова можех да го следвам съвсем отблизо. Наистина отиде в една ферма, та започнах да си мисля, че съм на погрешна следа. Но след като и без това бях стигнал, похарчих някое и друго петаче из близкото село и научих странна история. Фермата принадлежи на стар вдовец, който станал малко особен през изминалите години. Всички си мислели, че си няма никого на този свят, но изведнъж, видите ли, му дошли гости. Едно от селските момчета търсело загубена крава в тази посока и видяло как някакъв човек оседлава скъп кон в двора на фермата. За щастие трябвало да тича след кравата, затова не отишло да пита.