Но нямаше време да се занимава с изненадата от тази неочаквана помощ. Подобието на Аластир се разпадаше, разкривайки бледосиния ефирен двойник отдолу. Докато черният майстор се бореше срещу неизбежното тление, Невин изгради порта към Вътрешните земи: две колони, едната черна, другата бяла, а пространството между тях имаше цвета на индиго. В мига, когато тя се стабилизира, изпрати ударна вълна от светлина, която изблъска Аластир през нея, сетне се втурна подире му. Врагът загуби първата битка, но далеч не беше свършен и Невин го знаеше добре.
Той се хвърли през вратата след бягащия черен майстор; и двамата бързаха, плъзгаха се, падаха надолу по пътеката, духани като късове пергамент от вятъра от синьо индиго. Навсякъде наоколо се чуваха гласове, смях и писъци, откъслечни частици от думи, духани насреща им от потока индиго, и образи — лица, зверове, звезди, — които се вихреха и блъскаха срещу им като ято обезумели птици. Невин преследваше противника си с вълни от светлина, които се стоварваха върху Аластир, прерязваха го, после пак и пак, докато накрая черното наметало се откъсна и мина, въртейки се покрай него, а дупките в раздраната тъкан гледаха към нищото. Вятърът ги тласкаше напред, устремно напред, докато накрая ги запокити стремглаво в поток от виолетова светлина. Някъде долу под тях течеше река: рядка плискаща се вода, каквато няма никъде по земята и никой човек не е опитвал. Цареше тишина, нямаше полъх, наоколо се простираха поля с мъртвешки бели цветя или форми на цветя, подобни на лунна паяжина.
Омаломощен, ефирният двойник на Аластир се рееше и въртеше, отчаяно търсеше бягство, а не победа. Лунната земя, където се сражаваха, бе вход към много други: Зелената земя на Невин, Оранжевата на света на формите, Сияйния дом на Великите безплътни духове; с нея граничеше и сферата на черния деомер, Тъмнината на черното, Земята на люспите и корите. Ако Аластир успееше да избяга, душата му щеше да живее и да причинява зло еони напред. Невин виждаше как той се опитва да отвори врата, как ръцете му трепкат, а от устата му се изсипват като безсмислен брътвеж обредните слова. Изпрати копие от светлина, което го удари и отхвърли в момента, когато се появи първата колона, сетне разби направената наполовина порта.
С вой Аластир се опита да побегне, но Невин връхлетя и изсипа надолу огнена светлина, която го хвана в капан. С една ръка хвърляше копие след копие и вкарваше Аластир в клетка от светлина, а в същото време ефирният двойник се блъскаше в сияещата ограда и ужасено я гризеше. След като затвори врага, Невин изгради още един вход, този път от златистите колони на слънцето и между тях се разкри чистата синева на лятното небе.
— Не на мен е дадено да съдя! — викна Невин. — А на вас!
Между колоните просветна огромна блестяща стрела от светлина, полетя право и точно, удряйки Аластир така силно, че двойникът се пръсна на хиляди дребни парченца. Последва писък, сетне хленченето на малко дете. За миг Невин видя как детето премига като пламък на свещ, хленчещо бебе с яростните очи на Аластир. Светлината набъбна, обгърна мъничката форма и я понесе през портала нагоре по пътеката към Лъчезарната зала, където щеше да бъде съден.
— Свърши се! — извика Невин. — Краят дойде!
Във виолетовата светлина отекнаха три гръмотевици, а долу под него мъртвешки белите цветя кимаха. Невин коленичи и се поклони, не да се моли, а в знак на преданост, сетне остави порталите да избледнеят. Усети изтощението си и как сребърната нишка го дърпа, тегли го към тялото, което лежеше много далеч. Всъщност това не бе действително разстояние.
Саркин изтегли кинжала си от сърцето на Аластир и го обърса в лицето на мъртвия си господар.
— Мъст — прошепна той. — Ах, колко е сладка!
Побърза да стане и изтича в кухнята тъкмо навреме, за да види как ратаят хуква през задната врата. Пусна го да си върви; нямаше време за губене да гони човек, който знаеше толкова малко за тях. Хленчейки под нос, Камдел лежеше в сламата до огнището. Коленичи до него и той се сви при вида на ножа.
— Няма да те убивам, малкият — каза Саркин и го прибра. — Ще ти махна веригите. Трябва бързо да тръгваме.
Камдел простена на глас и Саркин се поколеба, обхванат от чувство, което не можеше напълно да разбере. На лордчето, неговата играчка, предстоеше окаян живот, независимо от сексуалното удоволствие, което щеше да получи от садистичния си господар.