— Родо, би ли повикал някой паж? — каза Джил. — Искам да донесе вода, за да се изкъпе.
— Да се изкъпя? — Камдел говореше като пиян. — Бих искал да се изкъпя.
Родри изпита облекчение, че има причина да излезе от стаята. Не обвиняваше в нищо Камдел, но не можеше да понася вида му.
Изпрати пажовете да изпълнят заповедта и отиде при Блейн на почетната маса. Разбира се, братовчед му пиеше медовина и за първи път в живота си Родри реши, че ще опита да не изостава от него. Блейн го гледаше леко усмихнат как отпива колкото може на една глътка.
— Помага — забеляза той. — Изтрива разни спомени.
— Така е наистина. Чу ли какво…
— … се е случило на Камдел ли? Чух.
Родри глътна още медовина. Нито един от двамата не отвори повече дума в продължение на часове.
В полите на Кум Пекл откъм западната му страна Саркин водеше уморения си кон по тясна пътека през борови горички. Бягаше слепешком на запад, търсейки изолирано място, където да се скрие за ден-два, но сега му хрумна, че ще е по-добре да не спира. Хората на гуербрета и, което беше по-лошо, Господарят на Ефира, щяха да го преследват. Чувстваше се страшно изморен, та се питаше дали няма да е по-добре да остави гуербрета да го обеси, отколкото да падне в ръцете на Черното братство. Те щяха да се постараят да умира в продължение на седмици.
— Но пък разполагам с книгите — прошепна той. — Един ден ще съм достатъчно силен, за да им се опра.
Към залез намери долчинка с поток и много трева за коня си. Устрои лагер, събра сухи дърва от гористия склон и запали малък огън с кремък и огниво. Стомахът му протестираше, но не обърна внимание на глада. Вече беше ял веднъж този ден, а трябваше да пести оскъдните си запаси. Известно време стоя загледан в огъня, премисляйки плановете си. Из кралството имаше пръснати много хора, които биха го приютили поне замалко. Не можеше да си позволи да остане на едно място повече от няколко дни, макар че имаше нужда от време, за да изучава книгите на Аластир. Изведнъж се почувства прекалено уморен да мисли — необикновено уморен и замаян, както щеше да осъзнае по-късно.
Също като дете той се сгуши на одеялата си и заспа до огъня. Събуди се внезапно, усещайки някой да докосва ръцете му. Извика, започна да се бори, да рита и да се гърчи, но около китките му премина кожен ремък и се затегна, а един мъж се хвърли върху коленете му и го притисна към земята. На светлината на гаснещия огън видя нападателите си — двамина светлокожи бардекци в деверийски дрехи. Колкото и да се мяташе насам и натам, единият пристегна силно китките му, другият — глезените. Накрая свършиха и той остана да лежи на земята, като дишаше тежко, а те застанаха над него.
— Значи така, малкият — каза по-високият от двамата. — Уби господаря си, нали?
Саркин се скова от ужас, от основата на гръбнака му тръгна хладина и започна да се изкачва нагоре.
— Виждам, че знаеш кои сме — продължи оня. — Наистина са те заловили Ястребите на Братството. Стария ни изпрати да следим Аластир и да го държим под око. През цялото време ви сканирахме, малкият, но и през ум не ни минаваше, че ще видим убийство.
— Обзалагам се, че Стария е подозирал нещо подобно — обади се вторият. — Той никога не казва всичко, което мисли.
— Може би наистина — той ритна силно Саркин в слепоочието. — Но ще си платиш, малкият, при това много бавно, след като кажеш на господарите всичко, което знаеш.
От удара светът затанцува като пламъците на огън, но Саркин прехапа здраво устни и не извика. Страхът го караше да трепери, но си даде тържествен обет — колкото и изтънчено да го изтезаваха, нямаше да им каже нищо, защото дори и да им се подчинеше, за него нямаше да има милост. Когато Ястребите отидоха да приберат конете си, скрити нейде из дърветата, той се затвори в себе си и се вкопчи отчаяно във волята си. Друго, освен способността да я съсредоточи и да се ръководи от нея, не му беше останало. Прогони страха, спря да трепери и остана да лежи напълно отпуснат като хваната в мрежа сърна, загледан в огъня.
Невин се върна към обяд, но Джил не намери възможност да говори с него до залез-слънце, защото целия следобед майсторът на деомера работеше върху Камдел, промиваше и обработваше множеството рани и успокояваше съзнанието му. След вечеря изпрати паж да я повика в неговата стая, където през прозорците се изливаха последните лъчи светлина. Джил седна на един сандък, а той закрачи неспокойно напред-назад.