Тъй като продължи да отказва, те коленичиха от двете му страни. Декани му отвори челюстите с острието на кинжала си, а Карлупо изсипа в устата му пълна лъжица. Тя го задави така лошо, че трябваше да я погълне от чист рефлекс. Натъпкаха го с цялото съдържаше на купичката и от унижението го заболя не по-малко от изгарянията.
Но когато възседнаха конете, болката излезе на първо място. От движението на коня ризата му се триеше върху пресните изгаряния, а на горещото слънце се потеше и това добавяше сол към триенето: Саркин не беше в състояние да мисли за друго, освен че иска да умре и да сложи край на болката. Сутринта преваляше, а вързаните му китки започнаха да се надуват и ремъкът се заби в набъбналата плът. Когато спряха, за да обядват, го болеше и долната устна. Осъзна, че я е разкървавил, борейки се с болката.
— Ще ядеш ли, малкият? — попита Карлупо. — Или искаш пак да те храним.
— Ще ям.
Карлупо му развърза ръцете и стоя над него с изтеглен меч, докато ядеше говежда пастърма и сухар. И отново бяха на седлата, и отново дойде болката.
По това време бяха навлезли дълбоко в планините и следваха тясна пътека, която се извиваше между канари. От време на време пресичаха бързотечни потоци или яздеха близо до напукана и ронеща се скала. Саркин почти не забелязваше покрай какво минаваха. Към болката му се прибави и друга мъка — тъй като яздеше цял ден, обут в мокрите си и изцапани бриги, бедрата и бутовете му се бяха ожулили до кръв. По едно време Декани забави хода на коня си и тръгна до него.
— Скоро ще направим лагер. И отново ще имам малко време да си поиграя с теб. Искам ти да избереш. Мога да сложа нагрятото острие в подмишниците ти или на кръста — два пъти, разбира се. Довечера ще ми кажеш кое избираш.
След това спря, за да мине отзад, и остави Карлупо да води. Саркин се разтрепери и не успя да впрегне волята си да спре. Знаеше точно какво цели Декани. Ако не избереше, щеше, разбира се, да понесе и двете мъчения, в противен случай обаче щеше да направи първата крачка към сътрудничество с мъчителя си. Искаха да пречупят волята му, да го направят един вид съучастник в собствената му болка, докато накрая се получи ужасяващо, едва ли не полово сътрудничество между причинителя и понасящия болката. Затова подвикна:
— Декани. Няма да избирам.
Зад себе си чу само възбуден кикот. Навлязоха в скалисто дефиле, по чиито върхове растяха ниски и средни храсталаци. Веднъж, когато Саркин погледна нагоре, му се стори, че един от храстите се превърна в лице. Побърза да отклони погледа си. Ако изпаднеше в делириум, щеше да загуби волята си за съпротива. Съсредоточи внимание върху дишането и се опита да изпрати съзнанието си далеч от болящото, пулсиращо тяло. В същото време сенките ставаха все по-дълбоки и вечерта неумолимо се приближаваше.
Два часа преди залез направиха лагер в една клисура, толкова тясна, че приличаше по-скоро на цепнатина между два хребета. Саркин седеше на земята и следеше всяко движение на Декани, докато двамата Ястреби уреждаха лагера и даваха на конете допълнителна дажба ръж в замяна на липсващата трева. Скоро, много скоро щеше да изпита нагорещеното острие четири пъти.
— Остави го първо да се нахрани — рече накрая Карлупо. — Когато свършиш с него, няма да може да преглътне и хапка.
— Много добре. И ще го оставя да си почива между две изгаряния.
Саркин прехапа кървящата си устна и заби поглед в земята, като че можеше да сведе целия свят до това малко каменисто парче земя. Внезапно чу Декани да крещи. Вдигна очи и видя, че Ястребът се олюлява със забита в лявото му рамо стрела, а рояк хора се изсипва в долината. Бяха най-много пет стъпки високи, но масивно сложени и въоръжени като бойци. Дългите им брадви се стовариха резултатно два, три пъти и Карлупо се просна мъртъв с отсечена глава и двата крака срязани под коленете. Декани се опита да побегне, но една голяма брадва се заби отдолу и потъна дълбоко в слабините му. Той падна с писък на земята и там гърлото му беше прерязано сръчно от едно острие. Бойците се усмихнаха един на друг и се струпаха да гледат труповете. Едва тогава Саркин осъзна, че никой не бе издал и звук по време на неравната битка.
Един от тях свали кръглия си шлем и се приближи до него. Лицето му беше набръчкано, загоряло от слънцето, с гъста посивяла брада и рошави черни вежди.
— Ти говориш деверийски, говориш?
— Да?
— Добре. Аз говори деверийски, говори. Не добре-добре, но говори. Други говори добре-добре, там вътре. Тогава говори. Аз Джорл. Станеш ли?