— Не зная дали мога. Но, добри ми Джорл, не разбирам. Кои сте вие?
— Планински хора. Не тревожи, момче. Спасяваме. Безопасност си.
Саркин позволи главата му да се отпусне напред и заплака, сълзите течаха като на дете, докато Джорл сряза с мъничък кинжал ремъците и освободи ръцете му.
Наложи се няколко джуджета да качат Саркин пак на седлото. Те прибраха и останалите животни, сетне тръгнаха пеша, като водеха със себе си чирака. Опитваше се да отгатне защо са го спасили, но по-голямата част от волята и вниманието му бяха съсредоточени в това да остане на седлото и съзнанието му беше замъглено. Най-сетне, когато сумракът започна да посивява, навлязоха в тясна долина и се упътиха право към една канара. Когато се приближиха, Саркин чу стържещ звук.
— О, богове!
В отвесната стена бавно се отваряше огромна врата. Когато стигнаха до нея, тя стоеше отворена. Щом Джорл въведе групата си във висок, изсечен в планината тунел с квадратен профил, напред излязоха други мъже, които носеха фенери и говореха на език, какъвто Саркин не бе чувал. Погледна назад и видя как зад тях вратата бавно се затваря със скрипец. Видът на изчезващия процеп сумрачна светлина го накара да загуби свяст. Внезапно към него се протегнаха ръце, хванаха го и го поставиха нежно на земята. Лицето на Джорл се наведе към него.
— Вземем носилка. Носим те.
Саркин искаше да му благодари, но го обви равна тъмнина.
Събуди се върху тесен сламеник в катранено тъмна стая. Първата му реакция беше паника, защото нямаше и светла цепнатинка, нито искра светлина, дори и различни отсенки на тъмно, както е в обикновена стая нощем. Постепенно разбра, че е почистен, гол под меко одеяло, и че изгарянията му пулсират съвсем слабо. И разкървавената му устна беше намазана с някакъв мехлем с приятен аромат. След няколко минути вратата се отвори и вътре нахлу светлина. Влезе човек, висок около четири стъпки, и вдигнал високо фенер, съобщи:
— Дивите казаха, че си буден. Можеш ли да ядеш?
— Така смятам.
— Тогава ще ти донеса нещо да хапнеш.
Той остави фенера на малка масичка и излезе, затваряйки вратата след себе си. Саркин чу как отвън падна тежък лост. Колкото и добре да се отнасяха с него, все пак беше затворник. Стаята беше само десет на десет стъпки, изсечена в скалите на планината, но съвсем не приличаше на килия. На пода имаше дебел червен килим, а до сламеника и масата стоеше четвъртит стол с висока облегалка и тапицирана седалка, който изглеждаше доста удобен — стига човек да има много къси крака. Близо до вратата, дискретно покрито с квадратно парче плат, беше нощното гърне, а до него — дрехите му, изпрани, изсушени и внимателно сгънати.
Той стана и се облече, като се движеше бавно, защото още му се виеше свят. Не се изненада, като не намери никъде меча си. Тъкмо свършваше да се облича, когато човечето се върна, носейки дървен поднос с две купи на него.
— Обичаш ли гъби?
— Да.
— Добре — той сложи подноса на масата. — Всички мебели са доста мънички за тебе, нали? Е, няма да останеш дълго тук.
— Можеш ли да ми кажеш къде ще отида?
Джуджето поспря с наведена на една страна глава, докато обмисляше, сетне сви рамене и отиде до вратата. Остави я малко отворена, та Саркин да види двамината тежко въоръжени бойци, които пазеха пред нея, и накрая каза:
— Господарят на Ефира идва да те вземе.
Сетне излезе навън и затръшна тежката врата тъкмо в момента, когато Саркин се метна подире му, обхванат по-скоро от пълен ужас, отколкото правейки някакъв обмислен опит за бягство. Блъсна се в нея и се залепи там, разперил ръце и крака, заслушан в звука на падащия лост, после заплака, хлипайки почти беззвучно. Накрая се отдръпна и започна да крачи неспирно напред-назад из стаята. На високия таван имаше отвор, сигурно отдушник, но той беше широк само стъпка на стъпка, прекалено малък, за да се промуши през него. Би могъл да се направи на болен, сетне да се справи с тъмничаря си, но оставаха пазачите. Дали пък да не оттегли аурата си — да се измъкне, ако отново отворят вратата, преди да е пристигнал Невин. Или да призове Дивите да отклонят вниманието на охраната; дори би могъл да накара някого от тях да вдигне лоста на вратата.
Изведнъж спря да крачи, защото като стрела го прониза една мисъл — не искаше да избяга. Седна бавно на пода до масата и започна да я върти отново и отново в ума си — нямаше желание да е свободен. Чувстваше се изчерпан, изтощен до смърт, прекалено уморен да бяга. И да успееше да се измъкне, щеше вечно да бяга — от закона, от Ястребите, от ужаса на спомените си, все да бяга, да бяга, все да лъже, все да се пази.